Трудно е да се каже кое е невъзможно, защото мечтите

на вчерашния ден са надежди на днешния

и реалност на утрешния

Робърт Годард

Ако можех да имам едно

магазинче със две полички,

бих продавал… познайте какво?

- Надежда. Надежда за всички.

                            Дж. Родари

         Миналата година писах за това, че човек смята, че листата на дърветата са пожълтели от есента и едва после, когато поразмисли, разбира, че огънят и страстите на лятото са направили това. Спомням си как от тогава наблюдавам всяко едно листо… всяко едно падащо, умиращо листо. Тъжно е, все едно част се откъсва от теб и бавно, бавно се изгубва някъде из пепелника на живота…

Винаги съм намирала за странно, как понякога ние - хората, виждаме нещата само от едната им страна и си затваряме очите за другата. Така гледах и аз. Много време ми бе нужно да осъзная, че ако моят живот представлява едно вековно дърво, то част от мен умира всеки ден, всеки час… всеки миг. Но ако греша, ако всичко съм разбрала погрешно, ами ако дървото представлява живота, а листата - капки надежди. Мислели ли сте върху това дали наистина съществуват случайности или всичко е съдба?! Дали е просто съвпадение или орис, когато в онзи проливен дъжд, вие срещнахте него или нея… дали?! А мислели ли сте, че всичко това може да се дължи на някое малко листенце, на една малка капчица надежда… Не?!

Тогава си представете, че се намирате някъде на някое спокойно място, където сте само вие и мечтите ви. Пролет е! Птиците се завръщат и всичко започва да цъфти. Вие се намирате пред едно черешово дърво, цялото осеяно с бяло-розови цветчета. До вас се доближава едно момиче… едно много тъжно момиче. Тя не ви вижда и продължава напред. Отива до дървото и застава под него, търсеща убежище от черния коварен свят. Тя мълчи, мълчите и вие… картината е тъжна, меланхолична… безнадеждна. В този миг вие виждате как едно малко бяло листо се откъсва от дървото, струва ви се болезнено… То пада бавно, бавно… и бавно. Докато листото пада, вие осъзнавате колко кратък е животът и как вие сте се отказали от него. Наблюдавате и момичето и си мислите как и тя се е отказала… как и тя е спряла да мечтае. Листенцето пада в косата ù и тя си тръгва. Вие продължавате да я следите с очи. Забелязвате как изведнъж завалява силен дъжд и как тя се подхлъзва и пада. Искате да отидете да ù помогнете, но виждате, че към нея притичва мъж. Той ù подава ръка, очите им се срещат. Той посяга към нея и взима малкото листо, паднало в косата ù. В този миг вие забелязвате, че дъждът е спрял и слънцето е изгряло. За момент отклонявате погледа си от двойката и поглеждате дървото, а след това… едно малко дете ви  моли да му подадете топката. Тогава вие разбирате, че всичко е било една илюзия… една малка мечта. Вие ставате и си тръгвате. Вървите, без посока… безцелно. Вървите... и изведнъж завалява пороен дъжд. Вие се подхлъзвате и падате в калта. Иска ви се да не бяхте излизали от вас, но в този момент идва той. Подава ви ръка… очите ви се срещат. Той протяга ръката си и маха листото, откъснало се от черешовото дърво, под което седяхте. Дъждът спира. Слънцето изгрява, а вие вървите отново без посока… безцелно, но с него. 

Години по-късно осъзнавате, че в онзи ден вие сте били момичето под дървото и не, не сте спирали да търсите надеждата, а сте мечтаели. Разбирате, че животът не е кръговрат, не е страдание, не е и щастие. Той е една мечта, за която всички мечтаят. Тогава… в този миг вие ще разберете и смисъла на живота. Не, той не се състои в теории за извънземни същества или в божествена сила. Не, не е и вярно, че животът няма смисъл. Има и той е никога да не спирате да мечтаете, защото… мечтите на вчерашния ден са надежди на днешния и реалност на утрешния.

Душите, подобно на поточетата и растенията, също се нуждаят от дъжд, но по-различен; дъжд от надежда, от вяра, от нещо, заради което си заслужава да живеят. Когато не вали такъв дъжд, всичко в душата умира, въпреки че тялото продължава да живее. За такъв човек би могло да се каже, че тялото му някога е имало душа.

                                                                  Паулу Коелю