Бялата роза не беше разцъфнала, но не беше и самотна. Дъхава и ароматна, едва доловима, излъчваше свежест. Беше една от първите или по-скоро последни за есента в двора. Истинско чудо. Като самия живот.
Като дете често гледаше звездите. Сякаш бяха магнит на небето. Гледаше ги и си мислеше какво ли нещо е безкраят. Представяше си го като кутия за обувки, в която може да се побере целият свят. На пейката в двора с часове зяпаше как настъпва нощта. А когато оставаше навън, заспиваше със звездите и в просъница пак ги съзерцаваше. Странно беше и за нея самата. От това, което си мислеше. Усещаше. Сила. Прилив на енергия.
Свобода.
© Ава Все права защищены