Преди доста време гледах новините (вече не го правя, чета селективно из разни сайтове, за да не споря с телевизора и да не му се карам) за проблем, който беше възникнал в Русе. Ситуацията беше следната: някакво школо беше освободило сградата си, която се намира в някой от жилищните квартали, общината решила, вместо да я остави да се руши или да я продаде на безценица, както обикновено се случва, да я превърне в дом за деца с умствени и физически увреждания. Чудите се къде е проблемът ли? Явно не живеете отдавна в България – проблемът, за кой ли път вече, се оказа обществото ни. Или липсата на такова, зависи как ще погледнем на ситуацията, ама все не вещае нищо хубаво за когото и да било. Изпружила се пред камерата една женица с много сериозна, загрижена физиономия. Представят ни я като видна живуща във въпросния квартал, изразяваща мнението на купчината други граждани, които са се събрали на заден план и изразяват протеста си. Хубаво, протестът е основен показател за наличието на демокрация, ще си кажете. Да, ама не. Поне не винаги. Женицата с чувство ни разказва какво ги мъчи. А именно, въпросните деца. Тя ни уверява, че иска те да са добре и да имат хубав подслон, НО само се грижела за собствените си малки деца, които щели да се разстройват, когато минават покрай дома и виждат болните и увредените. След което ни обяснява какви хубави парцели имало в една горичка на края на града... Ето, просто решение на проблема – всички са добре, женицата и децата ѝ са спокойни и не се вълнуват излишно, а децата от институцията си припкат на воля в горска обстановка.

   Само ако ме беше чула тя какви грозни и нецензурни неща крещях на телевизора, щеше да хване гората, тая същата, дето я предлага на децата.

     Признавам си, комунизъм, социализъм и прочие не съм видяла с очите си, била съм доста малка и то по времето на упадъка на тази система (привидния имам предвид). Считам, обаче, че съм човек с глава на раменете си, който е способен да отсее за себе си истината от всичко, което чува и чете. И да ви кажа, идеята на въпросната индивидка много ми прилича на мисъл, родена точно по това време – не сме гадни и лоши, не очакваме някой да ги избие до крак, защото са различни, защото не са съвършени и защото ни показват със самото си присъствие как се „грижим“ за тях, НО бихме желали да ги скрием някъде и да си представим, че не съществуват, че болка и тъга няма, че не се налага всеки един от нас поотделно и цялото ни общество да поемем отговорност и да се погрижим като хора за най-слабите и уязвимите в това голямо стадо, което гордо наричаме български народ. А ако случайно ги мернем, да ги подминем с извърнати глави или да оплюем родителите им за това, че не си ги гледат сами, при положение, че държавата не просто не им помага, ами направо им пречи да го правят. На тази „жена“ не ѝ ли хрумна, че може да обясни предварително на децата си, че там ще живеят едни деца, които са същите като другите деца, само им е малко трудно да ходят, да пишат, да говорят и прочие. Че трябва да сме добри с тези деца, които не са с родителите си, както имат щастието да бъдат повечето малки човечета, и които също имат нужда от топлина, приятели и само малко повече помощ. Не можеше ли да заведе децата си, когато „другите“ дойдат да живеят там, да ги запознае с тях, да им обясни с прости думи какво им е, какво могат и кое им е трудно или невъзможно, за да научи собствените си прасенца как да се държат с разбиране и зачитане към тях. Тъкмо пътьом щеше да ги научи без думи, че човекът трябва да е човечен, да се опитва да е добър и да е благодарен, когато му отвърнат със същото. Явно не ѝ беше родила главицата тази идея, тя беше подходила кардинално и по пътя на най-малкото съпротивление. Може би трябва да се радвам, че не беше избрала универсалната рецепта на Сталин – има човек – има проблем, няма човек – няма проблем. Ама знам ли дали не ѝ се е завъртяло нещо подобно в междуушното пространство. Даже може да се е самоубедила, че за тях би било по-хуманно така – да не се мъчат, миличките. Защото тя се е обърнала на другата страна, когато е срещнала в парка майка на дете със синдром на Даун, което с усмивка ѝ показва каква картинка е нарисувало. И не знае, че всяко „различно“ дете носи същата душичка, както и другите, само че е страдало физически или психически вследствие на проблема си и на отношението на околните, нежелаещи да вникнат в същината на нещата.

   Преди години на протеста на българските майки в защита на децата с увреждания, на децата без родителска грижа и на децата като цяло не видях почти никакви хора без някое от въпросните деца, явно у нас трябва да си много пряко засегнат, за да се разбунтуваш, дори да става дума за едни мънички, крехки същества, които се нуждаят от нас, възрастните, и са наследството, което ще оставим и от което вече се вижда, че изобщо не сме се справили като хората, даже не сме се справили като хора.

     Като се замисля, не знам защо очаквах нещо повече от женицата.