Сняг. Вихрушка от малки бели кристалчета, летящи право към теб. Сякаш те засмукват в пространството. Не виждаш нищо друго, освен черно-белия фон, осветяван слабо от жълтите фарове. Малки бели парцалчета, образуващи тунел, в който се движиш, летиш напред, обаче край не се вижда. Никаква светлина. Освен тази на фаровете. Изведнъж скоростта се усилва. Сякаш си попаднал в черна дупка, която с бясна скорост те смуче напред. И губиш контрола над всичко.

                БАМ! Писък, който засяда в гърлото ти. Не помръдваш. Не мигаш. Не дишаш. И не изпитваш нищо. Няма болка, не ти е студено, не си и уплашен. Вцепенение. Май така му се вика. Празен поглед, вперен напред към леко сипещия се сняг в мрака.

                Сетивата се връщат. Вече чувстваш тъпата болка в посинелите си пръсти от студа. Някой до теб ти говори. Надига се паника. Сърцето иска да си пробие път навън, усещаш, че всеки момент ще изскочи. Поглеждаш. Вече можеш да говориш, обаче не искаш. Не знаеш какво да кажеш. Не знаеш какво да направиш. Затова си стоиш в същата поза и пак не помръдваш. Главата ти ще експлодира. Един милиард мисли, които не знаеш как да бъдат изказани. И мълчиш. Трепериш.