В ТЪРСЕНЕ НА „ЧЕРТАТА”
Разглеждам снимка на костна антропоморфна фигурка от Деветашката пещера край Ловеч.
Днес ме вълнува въпроса какъв автор е бил този, който за пръв път в човешката история е нанесъл черта върху камъка или костта, описвайки своя мир. Обнадежден ли е бил или разочарован? Авторитет ли е бил или аутсайдер? Войн ли е бил в племето или е бил земеделец?
Защото гледайки на камъка от разстоянието на годините ние допуснахме, че цивилизацията води своето начало от епохата, когато хората са се занимавали със земеделие. Или греша. Така поне ми се струва, четейки Кенет Кларк.
„Чертата”и нейният автор са създателите на човешката култура и наука, извисявайки човешкия дух, който създава по-късно интелектуалната ерупция,наречена цивилизация. ”Чертата” е онази сила,създаваща образи, които обясняват света или научно или чрез формите на културата. ”Чертата” е продукт и аз се интересувам кой е двигателят на този продукт.
Nulla dies sine linea-нито ден без черта са казвали по-късно древните гърци.
Бих бил удовлетворен,ако знаех причината за написването на тези мои статии.Какви можеха да бъдат подбудите?
Очевидно нямаше поръчка!Идеята се роди спонтанно.
Да се поровя малко в близкото минало.
Трябваше да дам някакво виждане за музиката на Вебер във "Вълшебния стрелец". В музиката му усетих един завършен образ, един монументален изказ, едно нетърпящо възражения описание.
Няма как да се въздейства на такова произведение - дали за да иронизираш героите, дали за да го джазираш например. Няма как да се получи нещо различно от намеренията на автора. Все едно виждаш едно голямо Слънце на хоризонта и това те съпътства докрай.
Този, с когото кореспондирах е художник, който живее в Германия и който трябваше да подготви собствена изложба в САЩ. Освен това имаше поръчка да даде някакво мнение като творец за музиката на Вебер във "Вълшебния стрелец".
Тогава се сетих се за една от творбите му, която да присъствува на изложбата. Наричам я "Човекът с трите лица".
Така се роди идеята за фрагментарния изказ на твореца в стремежа му да създаде монументален образ.
Светът, който ни заобикаля и в който живеем е доста сложно нещо.
Неговото многообразие не ни дава възможност да го обясним цялостно, нито пък да си го представим целокупен.
В човешката история това многообразие е изразено с философското и теологично тълкуване на Създателя. Той или е съвкупност от много лица - основен бог заедно с други богове /в гръцката митология/ или е триединен /в монотеизма/ или многолик /Шива/ и тази фрагментарност е характерен негов белег.
В представите ни Бог няма как да бъде монументален. Сякаш изразните средства не са достатъчни да се опише Вселената и в частност нейният Създател.
Дори някоя съставна част от нашия живот не би могла да бъде описана цялостно.
При този фрагментарен изказ винаги е имало и ще има господстващо течение и опоненти.
Да вземем за пример здравеопазването.
Ортодоксалните медици твърдят, че сърцето изработва свои собствени електрически импулси. Но ние се питаме кой е бил първият импулс и откъде идва той?
Отговор на това дават някои други учения.
Радетелите на съвременната медицина много решително се борят с привържениците на хомеопатията. Те се обосновават, че препаратите за лечение на болестите, които са създадени в многобройните лаборатории за хомеопатия съдържат активно действуващо вещество, разредено милиони пъти. От тяхна гледна точка това е несериозно. Да се лекува с дадено вещество, което или е в изключително малки количества или почти го няма в препарата за лечение те откровено заявяват, че е една голяма лъжа.
Да, но основанието им се отнася до съдържанието на веществото. Изпуска се момента,че активната съставка може да е не материя – информационно поле или нещо, което днес е невидимо.
В хомеопатията, се използват и патологични вещества от човешки произход като основа за изготвянето на лекарстваа (нозоди). Хомеопатите слагат минимално количество вещество, което причинява симптоми на „болен организъм” - „разболява организма” и му дава възможност да се справи сам. По някакъв начин то оказва на практика оздравяващо действие. Няма строго научно обяснение. Има добра практика.
Така, по същия начин са стояли комично нещата, когато Луи Пастьор е изобретил ваксините. Той е вкарал минимално количество от бактериите причиняващи едра шарка у човек, с които организмът му се е справил и е изградил имунитет против болестта. Лекарите са били решително против методите му както и лично против него, който както е известно не е бил от тяхната гилдия.
Тези „критикари” много ми напомнят на първият опонент известен в литературата, описан от Омир така: ”Той беше най-грозен от всички, които под Троя се бяха събрали.Куц, кривоглед и прегъrбен и рамене му отпреде стояха…”
Антитезата на бунтарина например в „Таманго” на Проспер Мериме е много по различен и красив образ.
На този принцип „Подобието поражда подобие” работят и жреци и магьосници лекувайки или разболявайки някого.
В "Златната клонка"Джеймс Фрейзър представя различните вярвания и свързаните с тях ритуали и празници по света. Там той описва, че един от принципите на магията е да се въздействува от разстояние, чрез даден предмет.
За разлика от хомеопатията в антропософската медицина, освен в слуачите на употреба на неорганични вещества като минерали и соли, съзнателно се използват комплекси от вещества, които възможно са най-близко до природата.
За направата на някои синтетични препарати се използват процеси в човека, но само като модел. И особено, такива, които са присъщи на Азовата организация. Само че самите вещества не са извлечени от човека, а само се приготват така, че да наподобяват човешките процеси.
Антропософията както и хомеопатията се интересуват от конкретния случай, а не от извадката на заболявания и хора.
Докато в основата на хомеопатията лежат езическите вярвания традиции и ритуали то при антропософията основата е учението за Аза и материалната и нематериалните обвивки на човека. Те са описани много добре в Бхагават гита и учението на Кришна.
И в двата подхода на философско тълкуване и лечение съществува фрагментарен принцип на обяснение.
В една своя статия Карл Унгер-виден антропософ казва:
„Човекът живее като Аз и се разграничава като такъв от останалия свят, чието опознаване той непрекъснато търси. Азовото съзнание (или съзнанието на Аза) се възпламенява при сблъсъка на физическото тяло с външния свят. При издигането си към по-висши степени на познание, Азът се освобождава от оковите на физическото тяло и в сферата на етерното тяло може да проблесне под формата на Имагинация. В следващата степен на развитието, Азът проблясва в астралното тяло под формата на Инспирация и накрая той тържествува в своята собствена същност под формата на Интуиция. Тази напредваща еволюция на познавателните сили може да се разглежда и по друг начин - като едно настъпателно провикване на будното съзнание дори и в онези области, в които човек засега сънува или просто спи; защото възпламеняването на Азовото съзнание спрямо висшите "духовни тела" на човека е наистина един напредващ процес на пробуждане”.
Днес глобалния свят е един огромен и прав път към монументализма,където отделният човек е едно голямо нищо.
Не искам да вземам страна, но вероятно право имат тези две виждания и тези на ортодоксалните медици. Днес те са антагонистични една спрямo друга.
Няма как описвайки Бог фрагментарно /дори Него описваме фрагментарно/ да си го представим монументално. Защото ние Го изразяваме чрез малкото, което ни е дадено. Ние сме Негова еманация, ние сме Негови символи, с които Той по този начин изразява Себе си. Затова копирайки Го ние създаваме други символи, плод на нашето съзнание. Тези символи движат науката и изкуството .
Поради тази причина произведенията ни,съставени от тези символи или „черти” имат фрагментарна изява и при критиците им винаги има течения "за" и "против"
В изкуството както и в науката въпреки,че критиката на произведенията търпи развитие все пак от наша гледна точка те са завършени.Значи от гледна точка на автора,който по същество е един символ на Бог,едно божие копие произведението има завършен цялостен характер,но от по-високата камбанария на Създателя то търпи ентропия и има фрагментарен характер.
От наша гледна точка катедралите са завършени и няма нищо което да е "извън нормата". Въобще в архитектурата в епохата на катедралите, направени да славят Бог похватът на авторите за доказване на основната им теза е бил да поставят в центъра на композицията кръгът, или овалът, или квадратът или правоъгълника като основен елемент. Те са били повтаряни в различни варианти в
произведението в изграждане на цялата теза чрез интерпретация на основния модел.
Този маниер се запазва и по-късно може би по инерция както при строителството на катедрали така и в строителството на обикновени сгради.
По същия начин стои въпросът и в музиката . Произведение, което звучи толкова патетично, толкова възторжено толкова мажорно като Петата симфония на Бетовен или пък романтично като "Шехеризада" на Римски Корсаков или пък в произведенията на други класически композитори няма как да бъдат интерпретирани да кажем в друга тоналност с понижена седма степен, за да им придадем джазов оттенък или в други тактове. Ние ги възприемаме само в оригинал и за нас така те са напълно завършени, съвършени и монолитни.
Няма как да бъдат по някакъв начин профанизирани за да бъдат възприети от по-голяма част от публиката.
По същият начин стоят нещата и в живописта. Всичко,което е правено през различните епохи е една игра на светлосянката, една игра на различни тоналности, една игра на пресъздаване на основната теза в дадено произведение и повтаряна многократно и многократно в различни варианти,за да покаже, че има различни ъгли на виждане и тези гледни точки изразяват и отразяват автора и неговото разбиране за Космоса, за Вселената, за живота .
Така, че от наша гледна точка като творци тези "чертички", които създаваме по пътя на цивилизацията имат монументален характер.
Погледнати от по-високо равнище от по-висока камбанария от много по различна гледна точка те биха имали фрагментарен характер. Това е така защото гледните точки са различни.
Тук не става въпрос за принизяване на авторите. Аз принизявам човешкия дух на себеиззява защото ние хората сме копия на Бога и ние отразяваме Него чрез нашите "черти".
Какво е накарало човек да драсне първата черта? Може би копиране на Бог съзнателно или подсъзнателно? А самата „черта” може би е свободата…
Предполагам, че в големият град, за който говори Смирненски се виждат много ярко борбите за оцеляване и антагонизма, където свободата е скрита дълбоко сред многото противоречия:
„Ти целият скован от злоба си
О шумен и разблуден град
И твойте електрични глобуси
Всуе тъй празнично блестят”
или за който град се говори в "За нищото и нещото" /авт. Р. Райков и А.Пирински/:
„Наблюдавали ли сте нощта на прага на утрото?
Неоновите и атрибути стават все по нелепи.”
Сравнени с катедралите днешните небостъргачи са своеобразен бунт за възхвала на човек,а не на Бог, за възхвала на парите, не на идеите и разбира се са лишени от големия смисъл на човешкото битие, давайки зелена светлина на оцеляването и инерцията.
Така човекът в големия град, живеещ сред противоречия и омраза не може пълноценно да оцени съпътстващите го неща от живота защото не е достатъчно свободен и не би могъл така добре да направи „чертата” чрез хиперболата или символа.
Ван Гог-няма художествено образование, Рей Чарлз няма музикално образование придобити в престижните университети на Метрополиса.Творци на село са Ван Гог, граф Толстой и др.
Винсент Вилем ван Гог е нидерландски художник, смятан от мнозина за един от най-великите художници в историята на европейското изкуство. Той е един от най-видните представители на постимпресионизма.
Та”чертата” е тази, която ме вълнува! Творческата черта касае най вероятно творческия човек, свободния човек, човекът който свободно може да се бунтува и чрез този своеобразен бунт да създава един нов творчески свят.
Така копирайки Създателя, толкова колкото може творецът създава „чертата”.
И така бунтът на свободния човек е един стремеж към търсене на „другото” и в известна степен е горивото на новаторите-автори. Бунтът е срещу установеното статукво, спрямо утвърдените авторитети, спрямо
наложената от практиката хармония. Питам се дали смеещият се герой на Виктор Юго/L'homme,qui rit/не е този бунтар, който олицетворява земната неправда?
Та нима не е бунт пулсацията на Вселената, която човек копира?
На земята сред хората бунтът на Прометей е причина за достигане на знанието за огъня, отприщило един повсеместен напредък.
Лично аз смятам и друг съществен двигател на цивилизацията - Възторгът като понятие от най-широк смисъл.
Възторгът е Вселенски принцип.Можем да го илюстрираме като избухването на Нова звезда. Това е един своеобразен катарзис за Вселената.Такива са черните дупки и всички видими и невидими процеси на Космоса.
Този Вселенски принцип ние тук и сега го възприемаме като чувство. Това чувство кара майката да предпазва децата си, жертвайки
живота си. Това чувство кара други животни като сьомгата в името на популацията да изминават хиляди километри от океана в реките за да хвърлят хайвера си преди да умрат. Това чувство вероятно е съпътствало Архимед, който според преданието излязъл гол от банята възкликвайки: ” Еvrica!”Вероятно така са се чувствували Пастьор,Кюри, Ван Гог както и онези скромни участници в спиричуълите, възхвалявайки Бог и всички онези, които Той е докоснал и предал таланта на откривател, на автор,на съзидател защото Той е
големият, триединният Създател, а тези негови умалени копия го изразяват и отразяват чрез Възт
Този вид катарзис вероятно е движещата сила на цивилизацията.
Намирам се в подножието на връх „Ботев”. В началото на месец януари сме. Снегът блести по склоновете и ме заслепява. Чувствувам се много особено и донякъде горд, че съм съпричастен на тази огромна
красота пред очите ми. Това е нещо, което е сътворено от Твореца. То ме кара да се прекланям пред него и ми напомня, че има много монолитни неща,които да ми въздействат.
Сещам се за Пушкин и за неговият „паметник нерукотворной”.
Това отново ми напомня за онези „черти”, които са сътворили науката,културата и изкуството, онези „черти”, които са били основен компонент от изграждането на цивилизацията.
Питам се отново: ”Ако това е така то би ли доближило човека до неговия творец.
Аз мисля, че от наша гледна точка произведенията на изкуството, науката и литературата са в някаква степен оценени от нашата ценностна скала и в този аспект те са съвършени.
Въпреки, че ги считаме за монолитни и съвършени от гледна точка на Твореца това вероятно не изглежда точно така.
Тук границата е в човешкото и божественото присъствие и в доближаване на човешката същност до божествената.
Сигурно сте наблюдавали нощното небе през лятото? Големите и малките звезди, пулсиращите и монотонните както и тези в звездните купове ме карат да се прехласвам от възторг.
Сигурно милиони малки и големи, романтици и скептици са усещали небето така. Представяли са си нови светове, населявани от безброй малки принцове, различни животи, различни от нас по разум същества.
Това за възторга, който ни съпътства е сигурно. Дали обаче няма и нещо друго покрай това чувство на безкрайност.
Дали някои не се питат: ”Къде стоя лично аз в този безкрай? Противостоя ли му? Отричам ли го доказвайки своята същност, своето аз?”
Сигурно има и такива. Това е голямата група на бунтуващите се. Те отричат доминантата на Всемира, доказвайки себе си. Едни го правят напълно съзнателно, други - подсъзнателно. Даже самата природа си противостои подсказвайки ни, че колкото по-далеч гледаме звездите толкова назад отиваме към времето на Сътворението. Това е един своеобразен бунт на божественото, на времето с пространството.
Тази симбиоза на възторга на твореца заедно със стремежа му да се бунтува прави „чертата” подвижна.
През почивните дни със съпругата ми имаме навик да гледаме филми. Поради факта,че тя почти винаги има и "друга работа" се случва за закъснее за филма и да изпусне част от действието. Когато най после се появи пред телевизора винаги иска да обясня какво се случва. Това ми е неприятно защото докато обяснявам ще изпусна нещо друго. Тогава казвам, че всеки възприема нещата толкова, колкото може.
Може и няколко пъти да гледаш филма и пак да разбереш малко. Това е така защото гледаме различни фрагменти от филма в случая. Аз например не се интересувам много от описанието-какво ще се случи с героите или с времето във филма. Интересува ме постановката, целите,епохата и т.н.
Спомням си през времето на тоталитаризма, когато темите за Бог бяха табу през една сутрин в някакво радиопредаване съобщиха, че кардинал от Ватикана в свой теологичен труд е доказал, че Раят има развитие. Лично аз останах потресен да чуя, че там в "отвъднот„ пространство в тенебрите на непознатото, в другото измерение нещата се случват във времето.
Може би по същия начин се е чувствал Хайзенберг, докосвайки се до принципа на неопределеността. Защото единствен той е "видял" в монолитната материя и друга форма на съществуване.
В определен конкретен исторически момент материята изглежда монолитно. Но ето, че някой доказва, че в определени отрязъци от време тя се държи и като вълна. Така откривателят се докосва до Възторга, бунтувайки се срещу системата в науката.
Значи дали дадено събитие ще се случи тук и сега има многовариантност. В различните светове сме различни варианти.
Други учени пък допуснаха, че за да се случват събитията в микрокосмоса задължително трябва да има "наблюдател". Наблюдателят създава времето за събитията.
И така всичко е гледна точка. И черният спиричуъл се възприема различно от белите участници и изпълнители. Това поне е видимо.
Така е и при "Вълшебния стрелец". Някой голям Magister elegantiarum, който е изучавал произведението в детайли "вижда" едно пространство в музиката, а друг,който не е толкова "в час"с епохата вижда друго, което първият изпуска.
И така 2/4 такт, мажорен и неповторим стрелец изглежда на пръв поглед монолитно, но от друг неортодоксален поглед може да изглежда фрагментарно.
Подреждането на „чертите” става във времето с напредване на човешката практика, с развитие на знанията, с промяна на светогледа на хората,на общностите. Те ,”чертите” са се комбинирали и са създавали прекрасни образи и в науката и в изкуството и във философското тълкуване на Сътворението и битието.
Във всички случаи е имало една опорна точка, един център на събитията и намеренията, един акцент на виждането.
Ето картината на Ван Гог със Слънцето и червените макове. Сякаш Слънцето е акцента, когото маковете копират избухвайки в червено като десетки малки слънца.
Ето възкликването на материалиста Маркс за идеализма на Хегел, казвайки: ”У Хегел всичко е обърнато с главата надолу! ”Това е така, защото акцента във философията на Хегел е идеята а не материята.
Днес материализмът на миналото изглежда малко комично с напредъка на науката и изникването на нови понятия като информационни полета, вълнови или торсионни полета, полета, създадени от нищото, за които написа много българинът Божидар Палюшев във „Физика на Бога”.
Така в историята „чертите” на философските доктрини непрекъснато се променят акцентирайки ту на първичността на материята, ту на първичността на идеята.
Та нима не е пример за това книгата на Майкъл Нютън „Пътят на душите”, където биваме въвеждани в други измерения на пространството, където участници сме самите ние.
Та нима отдавна отреченото робство на човека не става актуално и днес във постиндустриалното общество?
Та нима архитектурата днес не ни дава друга красота с големите небостъргачи, докодващи небето/фр.буквално драскотина в небето или черта в небето/, които в компютърния век поставят акцент на извадката, а не на човек?
Та нима този, същият човек не отсъствува в центъра на съвремената живопис, давайки преднина само на краските?
Та нима съвременникът ни не е една нищожна прашинка в глобалния ни свят?
Умален модел на глобалният свят са империите.Те са времеви модели и се разпадат в конкретно-исторически момент.Тези политически организации представляват съвкупност от държави или етнически групи,обединени от владетел или олигархия.
Историята ни дава примери за Персийска империя,Византия, Римска империя, Династията на Абасидите , Монголската на Чингиз хан, Китайската, Португалската, Френската, Руската…Британската империя съставлявала около ¼ от територията и населението на планетата и там „Слънцето не залязва никога” .
Днес говорим за глобален свят. Какво е той на практика?
Това е продукт на борбата за пари, за икономическо надмощие на междуконтиненталните корпорации, които воюват помежду си издухвайки всичко и всички от пазара.
Акцентът на тази безмилостна борба е пазара. Въпросът е: ”Кой ще го владее? Кой ще произвежда стоки и услуги със съответната цена и качество и къде ще ги продава? ”
Така в годините естествено и политически бяха създадени общи пазари, свободно движение на стоки , услуги и хора, общо политическо ръководство и т.н.
Не ни ли наподобява това на империя?
Така достигаме отново до заключението, че обществото се стреми през годините да достигне монументално съдържание, но всъщност с фрагментарна изява. Икономическата база създава съответната надстройка.
Не съм антиглобалист. Не обичам думата предхождана от представката анти. Защото явленията са напълно закономерни. Идват и си отиват сякаш са планувани в някакъв друг свят.
По същество антиглобализмът се съдържа в основата на глобализма. Защото няма нещо,което да е вечно.Всяко зараждащо се явление крие в генезиса си противоречия,които ще го отрекат във времето.
Глобализмът е обусловен още в епохата на разделението на труда.
Първо на дневен ред в икономическата среда са ловците, после земеделците, после занаятите, после банките, после корпорациите и съответно монополизма, после срастване на държавата с монополите и корпорациите и така до ден днешен.Това движение на световната сцена е съпровождано винаги от войните и революциите.
Днес в информационното и глобално общество сякаш се намираме в центъра на събитията на огромен зоопарк, където елитът като собственик на зоопарка се старае да удовлетвори участниците в представлението - народа чрез обещания за договорености с цел дълголетие, мир, просперитет, индулгенция и камо ли не безсмъртие. Интересна е цената на тези проектодоговорености.
Ален Рене Лесаж пише в „Diable Boiteux” за споразумение на Сатаната с млад благородник за охолен живот срещу взимане на душата му.
Близо до сърцето ми е Смирненски, където в „Приказка за стълбата” Дяволът сключва сделка с бедняка -да му даде възможност да отмъсти на властимащите за беднотията срещу сетивата си.
- Кой си ти? - попита го Дяволът...
- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията
Когато Сатаната взема под свое влияние сетивата на бедния младеж той престава вече да вижда мизерията и враговете си.
- Кой си ти? - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
- Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!
Такива са споразуменията с диктаторите.
Може би червената стълба или приказката за стълбата са недостатъчни, за да изобразят това, което е глобализмът. Лично моето настроение би се изразило с реквиемът на Моцарт в до миньор. Там всичко е на мястото си, всичко е преценено по време и място, с една абсолютна хармония така характерна за композитора - една меса на човешката индивидуалност.
Обнадежден или разочарован, авторитет или аутсайдер, войн или земеделец човек, подобно на Бог е един създател на ценности.
И така бунтът, изразяването на Създателя, възторгът от Словото карат първите „черти” да оживяват и да създадат във времето една цивилизация като огледало на нашата същност - колкото красива и хармонична - толкова и злокобна. Защото днес глобалното общество е на път да омаловажи личността, коята е основата на твореца, подреждащ „чертите”.
Единствената ни надежда е в повторяемостта на света.
А може би и на световете…
Радослав Райков
Ловеч,30,01,2018 г
В ТЪРСЕНЕ НА „ЧЕРТАТА” ЧАСТ ВТОРА
Пропуснах да спомена за бунта на простосмъртните. Бунта срещу статуквото, срещу формалните лидери и авторитети, срещу установените норми и въобще срещу доктрините за света.
Излизайки от "критичната точка на поносимост " за обществото, добивайки една масовост, излизайки от релсите на господствуващите политики този бунт на личността прераства във война или революция. Това са твърде ретроградни пейзажи на човечеството и неговите вътрешни социални отношения и те откровено разрушават създаденото, узурпират цивилизацията.
Сякаш в световната история сценарият е само един. С течение на времето управляващите, които в началото на управлението си са играели полужителна роля за обществата по късно са се окопавали във властта, взимали са се много на сериозно и са се дистанцирали от идеята за благополучие на обществото.
„Благополучието на държавата се основава на реда, справедливостта и мъдростта”казва Робеспиер - един от колосите на Френската буржоазна революция.
Хубавите пожелания скоро биват забравени, а децата на революцията „изядени” от нея.
Основната причина за революционните промени се корени в противоречията между класите в обществото, между бедни и богати. Тези противоречия в даден момент се възпламеняват в революция.
Революциите са предшествани от навлизането в икономиката и обществения живот на нови производствени отношения, характерни за бъдещия обществен строй. Изключение прави само социалистическата революция, която идва след метеж и след него в продължение на години се налагат политики в живота за толериране на новите производствени отношения. Това се отчита както от Ленин така и от новите апологети на социализма. Даже Ленин предвижда социалистическата революция на няколко етапа през годините - въоръжено въстание, взимане на политическата власт, експроприация на производителни сили и средства в икономиката и селското стопанство, колективизация, културна революция и т.н.- не претендирам да съм последователен в описването защото описвам по памет.
Днес класите са минало и противоречията са между елита, създаден основно от новата бюрокрация и обикновения гражданин, който с времето става все по зависим, беден и духовно ограничен.
Защо ли това ми напомня за революциите от 17 и 18 век в Англия и Франция?
Дидро пише, че минавайки през полята на Франция се натъкнал на гледка, която показвала някакви същества прилични на животни. После приближавайки към тях възкликва: ”Боже! Това са хора!”
Напротив! На фона на беднотията елитът се сдобива с все по-големи привилегии. Налагането на този елит е съпътстван от постоянно разрастващия се във времето административен апарат за обслужване.
Какво е положението у нас:
Според академик Петър Иванов от Демографски център при БАНИ картината е следната:
САЩ: 312млн. население, 800 000 държавни служители; ХОЛАНДИЯ: 16 млн. население, 20 000 държавни служители; БЪЛГАРИЯ: 7 млн. население, 440 000 държавни служители.
Чиновниците ни, предимно софиянци, в относителен порядък са 45 пъти повече от американските и 51 пъти повече от холандските. Пропорционално в държавния апарат у нас на заплата трябва да има около 9 000 души, а не цели 440 000.
Ако не беше тъжно щеше да е много смешно! Защото се питам какъв е продукта, който се създава? Справки, пътуващи на различни равнища без качествено управленско решение. Така тази група от администратори се приравнява с групата на безработните и числото на потребяващите нараства много драстично.
В същото време обществените фондове стават недостатъчни и се получава диспропорция между въжделенията на обществото например от по-добро здравеопазване и злокобната реалност.
В Англия, Испания, Франция, Германия лекарствата за пенсионери са безплатни.
В Сърбия, Хърватия, Босна и Херцоговина Здравноосигурителната каса изплаща лекарствата на 100 процента.
В България лекарствата имат 20 процента ДДС.
Така стоят нещата и с чиновниците на Европейския съюз, които получават десетки и стотици пъти по-големи заплати от минималната заплата у нас.
Спомням си преди години видях резолюция на мастит шеф на документ: ”Много помпозно и разтегливо”. Той, шефът толкова се бе издигнал в средата си и в собствените си очи, че даваше безумни „ценни указания”.
И пак се питам:Какъв продукт създават тези хора за обществото?
В книгата си „Златната клонка ”Фрейзър пише, че древните нови общества са избирали най-достойният лечител, към когото са се отнасяли изключително почитателно и неговото задължение за сметка на охолния му живот е било племето да няма проблеми нито с изхранването нито с природата. В противен случай е бивал убиван с камъни.
Това нещо липсва в съвременните общества. Днес отговорността на управленеца и прикачените към него администратори е размита и неясна.
Напротив, съдбата на опустошената духовно и материално човешка същност е ясна. Тя трябва да бъде държана настрана от политическия живот.
Panem et circenses! Хляб и зрелища! Всички средства за информация налагат програми с мачове, шоу, игри, тото и други развлечения за масите. От другата страна са фондовете за бедни, безработни, емигранти и други човешки същества, които ги държат на екзистенц минимума.
Panem et circenses! Това е картината и същността на душевната беднотия.
Това вече не е бунт на духовността. Това е инерцията на съществуването. Тази инерция не създава цивилизация!
Но пък и не я руши!
Ето какво казва Омар Хаям:
Върти ни тоя свят – обител, гнети ни в кръг ожесточен,
препълнен от сърдечни рани, от светли радости лишен, .
Блажен е гостът, спрял за кратко във него и поел по пътя,
а недошлият на земята дори е още по-блажен.
***
Сред свода мълчалив заселени звездите
са извор на съмнения за мъдреците.
Дръж здраво нишката на своя ум! Онез са
безсилни мъдреци пред възлите на дните.
***
Не притежаваме ний щит за пред смъртта:
към беден и богат е безразлична тя.
За да живееш с радост, живей за радостта,
останалото тук е просто суета.
***
На младостта под огнения шатър
аз знанията трупах като злато.
И що накрая тъжен проумях?
Дойдох като вода, заминах като вятър.
Колко красиво! Омар Хаям и неговите стихове…И пак опираме до ценностите на нашето съществуване. Дали да се бунтуваме срещу статуквото или да се приспособяваме към средата. Бунтът или инерцията.
„Да бъдеш или не-туй е въпросът.
Дали е по-достойно за душата
Да понесеш камшиците,стрелите
На бясната съдба,или да се
опълчиш сам срещу море от мъки…”
Това казва Уйлям Шекспир пет столетия по-късно в Европа
.Не знаем колко точно са били вярващи и двамата - единият в исляма, другият в християнството.
Сещам се за Арджуна.Днес от него не е останало нищо. Днес речниците го описват като добавка към лечението на сърдечни проблеми. Това е!
Арджуна е боец, който е тръгнал на война срещу опонентите на своя род и бог Кришна му дава съвети. Тази война е описана в „Бхагават гита” много колоритно.
Това с войната ми напомня за крайния ислям. Но дали исляма е толкова войнствен колкото си мислим?
Ислямският Ренесанс възниква в периода от 8 до 13 век. В тази
територия се образува общо мюсюлманското културно пространство, което освен религиозното единство осигурява изключително развитие на математиката, географията, медицината, философията, декоративните изкуства и поезията.
В този период в Европа на остров Сицилия възниква царството на културите – християнска, мюсюлманска и юдейска. Ислямската архитектура е архитектурен комплекс от светски и религиозни сгради, развил се под влиянието на исляма като социално, политическо, културно и религиозно явление. Така има всички основания да се счита, че общността, изповядваща исляма, има характер на цивилизация, а не просто на религиозна група.
В тази връзка смятам,че не може една цивилизация да бъде ретроградна и да отрича съществуването на „други” цивилизации.
Залитането в крайности вероятно идва на света от идеята за насаждането в ученията и доктрините на така наречената „ученическа последователност”. Тя ни съпътства още от дълбока древност.
Хубавата и страна е, че спомага за идейното разпространяване на доктрината, за разширяване на нейният ареал.
Обратно - лошите страни са свързани с постепенното изместване на „чистата идея” и насаждането в практиката на бюрократични елементи, които постепенно обсебват идеята, изкривяват я, доминират и потискат основната теза.
В културата на Изтока има много изящество и красота, а в науката му много новаторство. През вековете малко преди Ренесанса на Европа на Изток около Арабския халифат има развитие на математиката, географията, медицината, философията, поезията и архитектурата, която е впечатляваща.
Към ислямската архитектура се отнасят архитектурни стилове, възникнали в ранно-ислямската епоха в Близкия изток в 7 век, развили се в средновековието в Северна Африка, Испания, Мала Азия, Индия и Иран, Средна Азия и Кавказ. По-късно ислямската архитектура
достига до югоизточна Азия.
Специфичен разпознаваем образ на ислямски архитектурен стил се появява много скоро след епохата на Мохамед, развивайки се от местни адаптации на египетски, персийски и византийски модели (все пак всички тези тенденции се появяват в елинистическото културно пространство!). Появяват се засводени пространства, кръгъл купол и започват да се използват повтаряеми стилизирани декоративни мотиви (арабески). Това говори ясно,че религията отива при архитектурата в този случай, а не обратното.
Света София в Истанбул също влияе върху ислямската архитектура. Османлиите трансформират християнската базилика в джамия и използват византийските архитектурни елементи (най-вече куполите) за своите религиозни сгради. Света София става образец за много османски джамии – джамията Шехзаде, джамията Сюлеймание и джамията Рюстем паша. Отличителна черта на ислямските сгради са многобройните колони и арки, организирани в аркади и в редуващи се ниши. Куполът също е неотменна черта на ислямската архитектура чак до Тадж Махал през 17 век.
Омаядската джамия, известна също като Джамията на Омаядите или Голямата джамия в Дамаск, е една от най-големите и най-стари джамии в света. Тя притежава изключителна архитектурна и културно-историческа стойност. Джамията в Дамаск е мястото на съхранение на главата на Йоан Кръстител, смятан за пророк както от християните, така и от мюсюлманите.
През 2001 година папа Йоан Павел II посети Голямата джамия в Дамаск, главно за да се поклони над мощите на Йоан Кръстител. Това бе първото посещение на католическия папа в джамия.
Вероятно то не бе случайно. Може би искаше да се каже на света, че християнската общност няма нищо против ислямската. Тези две култури, тези две цивилизации си общуваха през годините даже си взаимстваха.
Разбира се през различни периоди партокрациите и доктринерите и на двете религии /пък и на всички монотеистични доктрини /агресивно изповядваха ортодоксалните си възгледи, насаждайки омраза и ненавист към другите цивилизации. Те посягаха дори на „своите” като Омар Хаям или Джордано Бруно.
Съвсем логично възниква въпросът: От къде се взима крайната непоносимост към „другата” религия. Какво може да бъде основанието за това?
Дали любовта към „своя” Бог? Или омразата към различния вярващ? Или може би виждането за липса на смисъл за живота на „другия”?
Лично аз смятам, че любовта към Бога не може да направи никой агресивен. Дори любовта на преданоотдадените към Бог не ги прави агресори. Просто любовта към Бог е всепоглъщаща и конструктивна, а не деструктивна.
В най-старата книга Бхагават гита Бог Кришна казва на Ард-
жуна: ”Сражавай се заради самото сражение, без да се грижиш за щастие или нещастие, загуба или печалба, за победа или поражение и като действаш по този начин, никога няма да си навлечеш грехове"
Това именно е трансценденталното съзнание.
"Единствено похотта, родена от контакта с материалната гуна на страстта и по - късно превърната в гняв, е всепоглъщащ греховен враг в този свят , о, Арджуна."
/Бхагавад гита с оригинален санскритски текст превод от Шри Шримад/
Няма учение в чистия си вид, няма теологична доктрина, която да толерира насилието или войната. Нито християнството нито ислямът, нито която и да било монотеистична религия не прокламират за война - дори джихадът, ( на арабски усилие) ,който е задължение за всеки вярващ мюсюлманин.
В ранните години на исляма джихадът се възприема буквално - като война срещу неверниците. Но още преди 9 век, т.е. преди религиозните войни, свързани с кръстоносните походи Голямото медресе (в Кайро) препоръчва (становището е именно препоръчително, а не задължително) „свещена война, която вярващият води вътре в себе си“.
Според по-широкото схващане за джихад, свещената борба включва защитаване на честа, на имуществото, на родината, както и борбата с корупцията, подтисничеството и невежеството. В същност Големия Джихад е борбата с вътрешното ти "Аз".
Спомням си, че като деца мечтаехме за идването на така наречената научна и техническа епоха, където ще се храним с хапчета и хората ще имат много свободно време, което ще оползотворяват за наука и култура.
Днес виждам детската ни наивност и романтика. Възрастните хора гълтат по една торба хапове на ден, за да угодят на принципите на здравеопазването а тези със свободното време са елит или обикновени безработни, наричани арогантно биологична маса. Значи сме виждали романтичното за бъдещето, а сме пропускали противоречията между хората, обществата и надсройката на тези общества.
Донякъде видях „чертите”, които изграждат цивилизациите.
Редно би било да надникнем в бъдещето им.
Бих се опитал, но ме е страх – не знам какво ще предрекат сетивата ми…Защото като всеки средностатистически човек съм привързан емоционално към близките ми…Кръгът с времето се стеснява все по-вече поради упадъка на ценности, но това не ме прави щастлив.
Щукеншмид твърди, че няма по-загадъчна фигура от Морис Равел сред композиторите от началото на XX век. Според Марсел Марна маестрото е последният автор, изцяло достъпен за непросветените.
Какво пък?Те може би са по-щастливи!
Радослав Райков
15.02.2018г
© Радослав Райков Все права защищены