Вали, нали?
А там боли ли?
Копнежите на една дъждовна капка.
Коя беше тя?
Самотна?!.
 Не - та тя е толкова еднаква. Все още чиста - като всички други,
забързана и поругана от хората с чадъри.
Онези суетни мрънкала, подпийнали, сънени, махмурлии и просяци... недоволни - както винаги.
Защо въобще Ви обяснявам, та аз съм като тях, като вас - толкова еднаква,
толкова жалка - като вас. Е, ние сме хора. На нас ни е простено да грешим, да молим за просшка онзи - Всевишния, който винаги прощава. Какво ни е на нас?!
Болят ни главите,
рошат ни се косите... настиваме,
кашляме, пръцкаме, охкаме, пеем, смеем се, ревем, хленчим, мълчим или бездействаме. 
Да моля за прошка е някак нелепо.
Нали точно аз си заслужих дереджето,
Е, да - съдбата е ясна,
стоиш в широката стая,
която ти се струва тясна,
а после в ковчега,
дъждът ще полива цветята,
които децата (ако си имал време да заобичаш, 
ако си спрял навреме 
да отричаш новаторските им копнежи)
понякога ще идват да поплачат.
Но... твърде рядко... твърде рядко.
Тогава тоя същият дъждец ще те полее,
той ще поплаче вместо тях и вместо тебе,
задето нямаш вече време.
За твоето жалко мъничко ковчеже,
в което веч разложения ти суетен силует,
се е простил (макар и не нарочно) 
с мечтите си, с неизказаните истини, с болестите си...  и всичко живо.
Лежиш в тясна стая,
която ти е толкова широка.
Вали, нали?
А там боли ли?
Е, надали боли,
сега си мъртъв,
раната ти не кърви,
а да си  суетен някак не върви.
Кой беше ти? Самотен?!
Е, ти си толкова еднакъв... оставил ли си спомена за някой друг?!
Или си просто там, забравения пооплакан труп?!