Войнът на тъмнината е антипод на Война на светлината. Той мрази всеки намек за красота и добро. Гради живота си на лъжите на другите и донася истината тогава, когато от нея ще заболи най-много. Той е толкова попит в собствения си егоизъм, че щастието на другите поражда завист в него. Вярата, надеждата и любовта не означават нищо за него. Войнът се бори със светлината, за да възцари мракът там, където винаги е бил.

Нищо не може да изплаши войнът на тъмнината, дори самата тъмнина. Той се е родил в нея и тя е станала част от него. Тя е неговата обител и храм. Там той се моли, за себе си и за всички, родени в мрак. Някои разбират мрака като зло и сатанинско, но не и войнът. Той намира всичко хубаво там, където другите съзират лошото чувство.

Вярата и любовта не присъстват в сърцето му, защото те са изградили кули от надежди, положени за него. Вярата, изградена към него от хорските очи, го плаши, защото тя вдъхва светлина в душата му и показва пътя към сърцето му на лъжовните очаквания. Любовта го прави слаб и ранява егоизма му. Никой не може да победи война на тъмнината, защото всеки се страхува от него.

Войнът на тъмнината никога не е повеждал или завършвал битка. Други са поемали от негово име войната и други са завършвали последната битка. Него не го е страх от смъртта, просто не вижда смисъл, не вижда достатъчно добра причина, за да се бори срещу някого.

Той е прекалено силен, за да се труди в битки. Бавно сканира съзнанието на противника си и стоварва пред вратата му истината, от която ще го заболи. Той не воюва с мечове и щитове, а с думи. Научил е изкуството да ранява и никой не може да се защити. Целта му е една, колкото и време да отнеме, той донася истината, от която ще заболи, до толкова, че противникът се предава още преди краят на истината да е дошъл.

"Истината е в тишината!" това беше неговата философия. Няма какво да добави към една черна картина. Няма какво да сложи в една рохкава земя, лишена завинаги от вода. Думите вредяха много повече, отколкото живите рани. Те бяха причина да взима всичките си победи, защото всяка една беше психическа и душевна.

Обикваше любимите си, за да ги нарани ужасно много, докарваше истината, която го караше да вярва, пред вратите им и не изпитваше свян. Бичуваше тях и себе си. Беше цар в измислената от Бога вселена и царуваше.

Истината болеше, а той се самобичуваше с нея всеки ден. Беше му приятно от тази малко неприятна болка. Удоволствие беше да си показва по този начин, че е жив. Самобичуваше се, без да иска другите да му помагат. Имаше много желаещи, но никой не успяваше да го нарани така, както той сам се раняваше. Казваше си истината и се отдаваше на тъмнината.

Изпадна в безсъзнание от толкова истини, но остана самия себе си. И там, някъде сред тъмнината, войнът на светлината се появи. Носещ щит от слънчеви лъчи и меч с лика на слънцето. Беше готов за битка, силен и могъщ, но глуповат и наивно млад.

И аз в този лик, на войн на тъмнината, открих себе си. Егоизмът ми, за собственост роди тъгата ми, а светлината, идваща от очите ти, ми върна удоволствието. Удоволствието от дългото чакане и въпросите, които си задавах, градейки всичкия този мрак. Тишината ми създава спокойствие, а сърцето ми нашепва за истина. Кажи ми това, което не знам и ме изненадай с твоята истина за мен. Нека е по-различна от останалите

Мразя светлината, обичам тъмнината и тишината на допиращите се мечове...