Що е то човешкото съзнание? Безгранични ли са неговите възможности? И бихме ли могли да "надминем" своята съдба?
Тези въпроси мъчат хората от векове. И макар да сме опознали сравнително много света около нас, може би не ни остава много време да се "самоизследваме", както и да опознаваме вътрешния свят на хората около нас. Но всеки знае, че човешката воля прави чудеса. Да, съдбата би могла да се "превъзмогне с презрение", но какво всъщност представлява тя? Не е ли това самият избор, който правим ежедневно, независимо дали става въпрос за нещо малко или голямо. Но тогава какво е изборът? Избор между няколко алтернативи? Тогава не сме ли заключени в някакъв адски кръг, в който безконечието управлява душите и телата ни, обзема ни и ни ограбва напълно в замяна на малкото охолство и ни обрича на безкрайни мъки? Точно това се случва и в "Митът за Сизиф". Нарушавайки "чуждите" правила, бивайки относително свободен, Сизиф е обречен на своята адска съдба. Но той превъзмогва тази си карма чрез пренебрежението. Всеки път, докато слиза от върха, Сизиф осъзнава истината за своята обреченост и тя престава да съществува като такава. А това се случва до безкрай. Изкачвайки върха, героят доказва на човечеството, че волята за борба не може да ни бъде отнета. Животът би могъл да ни се "отнеме", заробвайки ни в рамките на съдбата, но вените ни винаги ще се изпълват с повече кръв и ще я изпомпват все по-силно и по-силно, независимо от всички изпитания, именно заради възвишеността на човешкото съзнание - а то е неделима част от съществуването ни.
С всяко следващо търкаляне на камъка по склона Сизиф ще превъзмогва все повече своята карма, докато накрая не остане пренебрежението към безкрайността на съдбата.
Героят открива щастието, слизайки по склона, виждайки красивата природа - растенията и животните, всичко истинско, което го заобикаля. Но той е принуден всеки път да осъзнава истината за своята обреченост. "Щастието и безсмислието са две деца на една и съща земя". Те са неразделни, както любовта и презрението, деня и нощта. Без едното другото не би имало смисъл и не бихме го осъзнали точно като такова. При всяко тяхно редуване човек е изправен пред трудната задача на съзнаването, било то щастие, нещастие, обич и омраза...
И именно тук се явява трагичността на мита - "Този мит е трагичен, защото героят му е съзнателно същество", и колкото и да презира Сизиф своята съдба, той не би могъл да избяга от нея напълно и го осъзнава. Абстрахирането не означава непременно да превъзмогнеш нещо, тъй като в малките моменти на щастие, слизайки от склона, Сизиф осъзнава неотменността на съдбата си, знае какво го очаква, но и знае, че трябва да живее "безкрайния" си живот, колкото и тежък да е той .
Презрението е омраза, а постоянната омраза към съдбата е безсмислие, живот, лишен от щастие, дори породено от малките неща, като например песента на птиците или шумоленето на листата на дърветата.
Митичният герой проявява както безразличие, така и презрение към съдбата си, но само в моментите, в които изкачва склона, търкаляйки големия камък. Но неговата омраза е оправдана. Това е единственият начин за преодоляване и на физическата и на психическата обреченост към съдбата на Сизиф.
Безкрайното презрение обаче е безсмислено - лишава живота ни от истинското щастие. А героят не се лишава от щастието, дори напротив - Сизиф осмисля своята съдба чрез вечната борба с нея, да се бориш, означава да живееш. "Трябва да си представяме Сизиф Щастлив".
"Митът за Сизиф" е както едно изключение, така и много близък до нас разказ за волята и силата на човешкото съзнание, което, въпреки своята предопределеност, успява да превъзмогне трудностите, заложени във всяка една човешка съдба.
© Петя Боянова Все права защищены
И съм съгласна и за мен е велик Сизиф!!!
Дава ни импулс в живота!
Всичко добро и на теб!!!