Мислите ми плахо преминават през времето и любовта. Движат се като ято птици над облаци от спомени.
Обичахме се. С първия. Така и не дочакахме любовта да си отиде от нас. Той просто си замина. Мълчаливо, без да ме погледне и без да прегърне двата живота в мен.
Сама съм. В черно. С малко момче за ръка и една дъщеря в утробата.
Неуреден свят.
„Обичам те!” За втори път примамливо се събудих. За кратко.
Сама съм. Стоя и чакам да платя сметката в кварталната кръчма. Пресъздавам срещата, която се оказа прекалено шизофренична за самотница като мен.
Спорим за любовта. Най-древната икона.
Той ме атакува с въпроси. Не, не любовникът ми. Вторият.
„Какво става, когато любовта си отиде... колко трае любовта... една, втора, докога?”
Замислих се. Той нервно погледна часовника си. Златен е. Поне така изглежда.
Искам да крещя „Обичам те!” и само той да усети вибрацията на душата и силата на енергията, егоизма на любовта ми.
Да, аз все още мога да обичам! Да прощавам и да страдам. Любовта е недоказано д ...