23 мар. 2006 г., 20:51

Вярата е спасението... 

  Эссе
3053 0 0
1 мин за четене

Аз бях слаба, изпиваха ме несподелените копнежи, изтощаваха ме ден след ден. Те грабеха от моята душа, оставиха я гола, зъзнеща в ноща...., умерзена, наранена. Заличиха всеки миг на щастие, който грижливо беше скътан в нея. В забрава тънех в моя свят, който изградих от обладалата ме самота. Там мислите строяха блянове, мечти, издиктувани от болното ми сърце. Струпах планини от нереални мигове от непознати ликове, сърца пълни с изгаряща любов, прехвърчащи искри живот. Създадох океан от всички изплакани сълзи, в който къпех парещата плът, лекувах раните дълбоки и неосъществените мечти. Но времето понякога с вятъра предвождаше опустошителната суша, която превръщаше всичко в безкрайна пустиня. Задушавах се от парещият въздух, който кръжеше наоколо и убиваше всичко, което притежаваше душа. Спасението се криеше в тъй редките оазиси, сгушени нейде между безкрайните пясъчни трупи. Цялата тази атмосфера ми напомня за отминалите черни дни, изглеждащи тъй безнадеждни, до като в тях не пробликне малкият лъч надежда, явил се кат спасение, озарил една обречена душа. Всички мисли водят само до едно – с вярата идва и красивата реалност. Няма вечна тъмнина, след мрака ще изгрее слънцето, след болката ще дойде радостта, след опустошителната буря следва омайващата утринна роса.....

© Мария Амбова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??