Вън в откритото

5... 4... 3... 2... 1... Отлитаме!

Не е ли това мечтата на всеки?

Веднъж завинаги, да загърби света,

загърбвайки оковите земни.

Земята може да е синя, зелена, дори бенбена.

Може да е малък златен рай,

но пак чувството остава вътре в теб.

Копнеж по откритите пространства на вселената.

Там, където са скритите чудеса

и тайните, които никой не очаква.

Но това ли е всичко?...

Затворен в земна обвивка, човек е в клетка,

като звяр мечтаеш за дивите гори.

Но остава си въпросът един,

дали ако отида там, ще открие желаното.

Човек може и да има сила да се освободи,

но дали мечтата си ще сбъдне?

Отишъл там, вън в откритото пространство,

единственото, което намира, е пустош

и гледайки малката синя планета,

едно чувството го изпълва отвътре - самота.

Светеща като малка звезда, символ на надежда.

И ако мечтите не се сбъднат? 

Ако се окажат просто една илюзия на ума

и едното истинско нещо е самотата?

Да си там, свободен като птица, е добре,

но ако не откриеш някой, с който да споделиш

всичко чудо, видяно и усетено?

Там си сам, вън в откритото и болката расте.

Сега тя е нищо, в сравнение с времето,

когато може би не знаеше много,

но в теб още живееха мечтата и надеждата.