Въпрос за щастието...

Понякога аз изпадам в състояния, наречени от мен разтърсващи живота депресии. Когато съм в едно такова състояние, аз се опитвам да разбера някои неща от живота. В момента се опитвам да разбера какъв е смисълът да имаш сърце и душа, ако винаги те боли от това? Живеем в свят, в който има ли нещо добро и мило, всичко и всички се нахвърлят върху него като хищници върху малко зайче.
Всеки път, когато се усмихна, се намира някой, който да изсмуче усмивката и положителната ми енергия. След време всички попадат в капана на едно такова общество. Защо ме е страх вече да призная, че съм щастлива? Всички са толкова нещастни и изпълнени с мъка и болка, че аз се чудя, да не би аз да не съм в ред нещо....
Аз съм минала през купища болка, но никога не се предавам и се боря постоянно. От толкова болка съм свикнала да превръщам лошото в добро, всяка болка да приемам като урок и да извличам полза за себе си. Научила съм се да обръщам сълзите в усмивка и не смятам, че това е грях, а начин на оцеляване. И не разбирам, защо и аз трябва да попадам в трапа на омразата и отрицателната енергия? Аз търся щастието в себе си и наистина го намирам, но вече ме е страх да кажа: "Щастлива съм", защото всички ще си кажат: "Тази не е в ред...". Все едно това има значение. Мен не ме интересува това. Но имам чуството, че силите ми няма да стигнат да се справя с целта си.
Понякога ми идват мисли за странни събития - събития, в които аз разбирам коя съм и защо съм тук. Аз се познавам и знам коя съм и защо съм такава, но май никой друг не го разбира, а и май няма смисъл. Така или иначе спасителите са единаци. А аз си имам само един истински човек до себе си, но като порастна още малко ще остана и без него...
Всъщност всичко това го написах, за да се опитам да си отговоря на въпроса сама, но май не се справих...
Затова ще ви помоля Вие да го направите вместо мен. А въпросътми е:
Това да си щастлив вече недостатък ли е или може би лудост?...