За човеците и човечетата

             И когато човек го боли, той страда. Когато човек е наранен, той носи горчивина в себе си, а тя често е съпроводена от желание за мъст. Чувството да си онеправдан е най-силния подтик в човешката същност на свободната личност. Затова, когато някой ни накара да усетим болка, ние искаме лек, но и болка за нараняващия.

           Но нека не се опитваме да живеем в нашата си фикционална реалност. В нея човек има мечти, сбъдва ги, преуспява без никой да му пречи по пътя. Ако пък има пречки, всичко е още по-романтично. Е, каква приятна приказка. И толкова достойна, че можеш да приспиш човек с нея. Животът е далеч по-интересна случка от това, което четем по книгите и гледаме по филмите. Животът е нещо далеч по-различно, емоционално и дори, ако щете, страдално.

           В живота се случват неща, които сякаш имат за цел единствено да провокират слабата страна във всеки от нас да се пречупи, да загубим самообладание и да се предадем.

         Често хората се примиряват, но само силните духом устояват. За тях няма толкова голямо значение дали са с човека, който обичат, дали работят това, което им се харесва. Те сами са си достатъчни и удобствата на живота не са необходимост, за да поддържат вътрешната си хармония и разбирателство със себе си. Те сами са си достатъчни.

         Такива хора са рядкост. Такива хора са неразбрани и подтиквани да предадат себе си.

          Такива хора не се появяват от нищото, те са градили характера си с години. Те са приемали несгодите на живота като тренировъчен лагер и всеки ден е бил очна ставка. Сами са си били съдници, сами са си палачи и сами са си връчвали наградите. Щастливи са тези, които са надраснали ограниченията на времето си, които са били революционери в психиката си. Които са разбрали, че коментарите на околните не са нищо съществено, защото кой е толкова квалифициран, че да оценява постъпките на другите? Естествено, че никой смъртен. Ако изобщо има Господ, то само той може да съди и наказва. Само той има право да оценява действията на хората. Но Господ не е съседа ти, не е приятеля ти. Господ може и да не съществува и това означава, че действията на хората трябва да са продиктувани от техните желания и способности, не от страха или по-точно синдрома "какво ще кажат другите".

         Хората, които са стигнали до този извод, живеят изключително хармонично. Не изпадат в нервни кризи, не се огорчават от коментарите на околните, не страдат от злорадието и завистта им. Иска ни се всички да сме такива, но не можем. Питаме се защо.

      Ами много ясно защо! Всичко около нас е една "чалга" култура, която насажда у хората мисленето, че е нормално да се бъркаш в живота на другите. Набляга се на думата "нормално", то дори не е толкова приятно, колкото хората го смятат за нормално. Някак си българинът е станал невероятно повърхностен и тази негова "еволюция" е чак смешна. Смешен е и фактът, че на никой не му прави впечатление накъде сме се запътили. Трагично е обаче, че дори не можеш да си позволиш да правиш това, което ти се харесва. Ти пак можеш, но рискът да бъдеш критикуван от "специалистите" по социални отношения в обществото, в което живуркаш, е огромен. Повечето хора не могат да се преборят с този страх и се примиряват с него, докато един ден не станат същите.

        Смели са тези, които са се преборили обаче и които са заживели, спрели да живуркат. Човечетата, станали хора.

        Вярно е да се предположи, че този, който живурка, по същия начин и обича. Чувствата на тези "чалга-people" са същите като отношението им към любовта. Нищо не е истинско, само че те не го осъзнават. Забъркват си малките интриги, за да направят животеца си интересен и за да се заблудят, че се случва нещо в него. Те се страхуват от хармонията и всячески се опитват да я разрушат. Най-сладкото им е да се занимават с живота на другите. Ако толкова внимание обръщаха и на собствения си живот, може би всички щяха да бъдат президенти, магнати или просто преуспели хора. Е, да, ама не са. Те си остават същото предблоково пространство, по-осведомено и от Интерпол за живота на останалите. Агенции като Франспрес и Итартас много биха спечелили от такива хора, но забравяме, че за тях е достатъчен мини-сериала на квартала им.

        И после трябва да ти е мъчно за хората, които си изоставил по пътя си нагоре. Да, естествено, че ще ти е мъчно, но за Хората, с главно "Х", не за тези "пейки" и "пънове", обркръжаващи дома и живота ти, които са като истински Биг Брадър.

       Ще ти е мъчно, но за тези, които са ти помагали, които са били нормални и които не са били повърхности и вглъбени в толкова важната си дейност - бездействието.

       Късметлии са тези сблъскали се с този проблем, озъзнали го, преоделели го и захвърлили зад себе си. Късметлии са тези, надраснили себе си и останалите, пък макар и неразбрани.

       П.С.: Ако докато четеш това, се зародят някакви мисловни процеси в съзнанието ти, се замисли следващия път, когато ти се поиска да обсъдиш дънките на момичето до теб, прическата на другата и да започнеш разговор от типа "той каза, а пък тя направи... и после... " Следващия път просто замълчи. А ако си от тези другите - редките, смелите, щастливите, късметлиите, живеещите, искам да те поздравя, задето си човек!