За човека и мислите
Това е илюзията на неживяното - да срещнеш някого, който малко прилича на теб, но когото чувстваш близък и с непринудения глас на възкръснало желание да се докоснеш отново до себе си. Когато пътят се скъсява от внезапно изникналите завои, да ти се струва, че си готов за полет и после да изпитваш негата стаена в отлитащо към залязващото слънце ято...
Човекът е роден да живее сам под звездите, защото никакво общество не може да му върне угасналите звезди. Той е осъден цял живот да се мята като ранен звяр, да търси съчувствие у околните, да бъде жертва на стадото. И както агонизирайки, изгризаният от стъпките сняг почернява в прегръдките на времето, така чернеят, сякаш огромни кухини, изкълчените стави на душата и никога не могат да бъдат запълнени отново.
Струва ми се, че всеки от нас скита по пътища, които го отдалечават от себе си, забравяйки стремежа да докаже скритата в него свръхиндивидуалност. И това скитане ни причинява повече болка от липсата на призвание, но същевременно то е най-сладката мъка - оголеният нерв на всеки живот, защото човешката душа е цигулка, на която свири провидението.
Ние хората имаме право да живеем само чрез мислите. Вън от тях човек не съществува.
Понякога мислите са безпомощно тихи и ми напомнят река, която уморено тече през равнини отнели на небето звездите. Тя бавно и безлично изминава отредения й път и все така мълчаливо, без вик, без протест, без страх, дори не иска да узнае каква сила я влачи натам, гдето нейната сива ивдивидуалност ще се влее в синия цвят на морето, за да потъне в забравата на общото...
Понякога мислите са безмилостно студени и ми напомнят бездната на космоса. Оттам долитат гласовете и лицата на хората от миналото, като снопове безцветни лъчи, оглеждат се в очите, за да видят по-ясно своята празнота. Проникват в душата и метастазират там, като огромен тумор, който ги отразява, за да превърне бъдещите дни в птици, които с писък се търсят в мрака на вселената...
Понякога мислите са плахи и нежни, и ми напомнят тих и нечут от никого вятър, който прегръща порива на влюбен юноша, повярвал, че силата на чувството запълва празнотата от един неживян живот. Тогава ми става нереално и усещам нежността да слага ръка на очите ми и сладко да ме измъчва, докато разбера, че ще изчезне заедно с докосващите се, в последна прегръдка, цветове на залеза...
Понякога мислите са внезапни и силни и ми напомнят властно и смазващо сиво небе. Те не пропускат през себе си закъснелите, след дълго пътуване, емоции. Издигат една огромна вълна, от чийто гръб се виждат бреговете на потънали континенти и възкресяват легендите от миналото. Тогава те узаконяват желанието да останеш сам и го превръщат в лабиринт, в който са осъдени да скитат чувствата, без да намерят пътя към разума...
Понякога мислите са кратки и светли. Прорязват съзнанието, като изсечени от вихрите светкавици и ми напомнят само безпомощността на човека да се издигне до стихиите, които са ги родили...
И все по-кратки стават срещите с мислите.
Понякога ми се струва, че не мислите изоставят човека, а той ги напуска, понеже му липсва тяхната красота, която променя живота. Защото човекът не обича промяната.
Птиците всяка пролет се завръщат от юг. Мислите оставят изведнъж младостта и потеглят на север...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Младен Мисана Все права защищены
