„Какво време настана, Боже...-вълците се молят като хора, хората се ръфат като вълци...”
(из „Църква за вълци” – Петър Анастасов)
Да, ама не. Грешна реплика. Даже не е правилната сцена. Като цяло, дори сме сбъркали спектакъла.
Ровейки се из (без)остатъчните мисли, човек може да попадне на какво ли не. То добре, че можем само из своите собствени да се ровичкаме, и дори там редът е невъзможен за постигане, а камо ли да имахме и чужди терзания на разположение... И Зигмундовци да бяхме... всъщност, това вече щеше да е интересно.
Забелязали ли сте, как някои грижливо скътани емоции имат понякога недобрия навик да се появяват изневиделица. Ама и ей така, без нищо – докато най-неочаквано си пием чая с мед и лимон, пресмятаме телефонната си сметка, или просто си крачим по тротоара и се чудим кога ли ще се махне тоя сняг, че да вървим нормално и без да ни се чупят ушите. Или когато съвсем безгрижно сме се отпуснали в следобедната си дрямка. Като че ли от нищото ни навестяват. А уж всичко рано и ...