„Какво време настана, Боже...-вълците се молят като хора, хората се ръфат като вълци...”

(из „Църква за вълци” – Петър Анастасов)

Да, ама не. Грешна реплика. Даже не е правилната сцена. Като цяло, дори сме сбъркали спектакъла.

Ровейки се из (без)остатъчните мисли, човек може да попадне на какво ли не. То добре, че можем само из своите собствени да се ровичкаме, и дори там редът е невъзможен за постигане, а камо ли да имахме и чужди терзания на разположение... И Зигмундовци да бяхме... всъщност, това вече щеше да е интересно.

Забелязали ли сте,  как някои грижливо скътани емоции имат понякога недобрия навик да се появяват изневиделица. Ама и ей така, без нищо – докато най-неочаквано си пием чая с мед и лимон,  пресмятаме телефонната си сметка, или просто си крачим по тротоара и се чудим кога ли ще се махне тоя сняг, че да вървим нормално и без да ни се чупят ушите. Или когато съвсем безгрижно сме се отпуснали в следобедната си дрямка. Като че ли от нищото ни навестяват. А уж всичко рано или късно се забравя. Кой какво казал, направил и т.н. Тогава откъде-накъде разните му там вини, спомени и прочие. И, изобщо... откакто църквата - онази, скритата в нас, изгоря – май вече няма къде да се молим. А беше важно да се взима опрощение. И да се изповяда човек. Някак си ти олеква на душата, а кръпките ù, ако не да зарастват, то поне осезаемо стават по-малки. Въпрос на себеубеждаване.

А навън – студ, чак мислите ми тракат. Дето се вика – „псета и вълци вият в полето...” макар че, като се замисля, какви псета в полето, те всички са си тук в града. Смея дори да гарантирам, че местоположението на около 50 % от популацията е сметището на отсрещната улица. Вълците пък... нещо им стана на тях. Процеси ли протичат някакви, заради глобалното затопляне ли – взеха, че се очовечиха вълците, моля ви се! Не е истина накъде отива този свят! Докато се чудехме дали човечността не е отишла по дяволите, то се оказа, че тръгнала по вълците. И защо, се пита във задачата? Дали защото не тече и обратният процес...? Не трябваше ли да са вълците тези, които се ядат един друг в надпреварата кой да е отгоре? Къде е границата, кога я преминахме и защо го допуснахме? Кога животните станаха по-човечни от нас???

Реалността е като преоценена картина на отдавна починал художник – стойността ù без съмнение е огромна, но... дефектът си казва думата. Този дефект, който кара съществата, „лишени от разум”, да се грижат едно за друго безусловно, а „най-висшите създания” да се избиват безмилостно. Думата всъщност не е дефект... И това далеч не е есе. Просто разхвърляни размисли за разпадащата се стойност на думата „човек” и нейното преобразяване. „Красотата ще спаси света”, каза преди време Достоевски, но къде го, да ни види сега на какво сме заприличали? Самата красота, вместо да спасява света, и тя кой знае къде се е дянала... а може и да е тук все още, но кой ти гледа... Не видяхме кога стъпкахме бялата лястовичка в кална локва, че това ли... Така объркахме спектакъла, че и Шекспир вече не знае какво да прави. Някъде липсва парченце. Или пък целият пъзел е грешен. Къде е режисьорът, когато най-много имаме нужда от него?

Кога стана толкова страшно, че и в сънищата си престанахме да бъдем искрени...? Съвестта, отдавна пусната в неплатен отпуск, как успя да стане корумпирана? И защо всеки предпочита да отговори на въпроса дали зебрите са черни на бели райета или обратното, вместо на всичко това? Скъпи ми Краус, дяволът не просто е оптимист, ако си въобразява, че може да ни направи по-лоши – той отдавна подаде оставка и сега вероятно се наслаждава на почивката си, разбира се, в случай, че е далеч от хора. В нашата преобърната реалност, не знам кой ще спаси красотата. Може и да е потънала вече. Като „Титаник”, или малко по-иначе...

Шшшшшт, чува се нещо! По това време какво ли...

А, да. Пак вълците. Строят си олтар.