Вървя из шумните тълпи и понякога се самозабравям в цялата тази суета на
ежедневието..Хората-все еднакви, като броеница от зърна на делника, вече не ме
привличат..Има някаква пустота в тях, а аз обичам простора. За тоя свят ли съм?
Понякога дотолкова е притъмняло в душата ми и навсякъде около мен, че всичко
виждам черно, а така обичам пъстротата..Сънувам ветрове и бури, а наоколо само
прах по улиците, мечтая за свобода и волност, а този град е затвор за душата
ми.. Всъщност бях започнала да пиша за едни очи, които видях-в тях беше събрано
цялото вълшебство на простора. И ако аз цял живот съм търсила топлина и
спокойствие, то сега ги открих за съвсем кратък миг, но ги намерих-ето знам, че
съществуват… Не-не съм влюбена..От момчето не помня нищичко, вече даже и мигът
бледнее, остава само чувството…Вървя по улицата, а Бог знае в кое друго
измерение се намирам в момента и така, замечтана, аз срещам погледа мy…Ах, този ...