Наскоро разбрах, че коефициентът ми на интелигентност е много висок. И преди го знаех, но вече беше и обективно потвърдено. Това ме накара да се замисля за хората около мен и веднага в съзнанието ми изникна най-брилянтният човек, когото познавам. Ако хората, които го познават, ви го опишат, биха ви казали, че е имал невероятен ум, енциклопедични знания в много и различни области и е постигнал неща в работата си, които малцина биха могли. Също така щяха да го определят като особен стар ерген, малко много темерут, със странни хобита и поддържащ невероятен хаос в огромната си работна стая и в дома си, в който хаос той знае къде са му нещата и вижда своя собствен ред в една пълна ентропия. Куп хора могат да ви разкажат за случки, в които е разрешавал сериозни проблеми, свързани с работата на съвсем различни отдели, които междувременно са накарали цял екип от специалисти да се чешат умно по главите. Аз също обичам да разказвам за тези негови особености, защото се гордея с него и го обичам. Той беше най-близкият приятел на родителите ми и част от нашето семейство, свързан с нас чрез връзка, много по-силна от кръвната.

     Но ако ми кажете да го опиша, всички тези неща, невероятният му аналитичен ум, капацитет, познания и постижения, всичко това би избледняло в главата ми, защото у него аз виждах нещо много по-важно и смислено. Бидейки един от наистина най-големите темерути, които съм виждала, той имаше огромно и добро сърце и притежаваше топлина и съпричастност, с които малцина днес могат да се похвалят. През всички тези години той е помагал на ужасно много хора, които са се сблъскали с проблем. Оправял е колите им, техниката им, машините, с които работят в малкия си частен бизнес, превозвал ги е до болници в други градове, подкрепял ги е, когато срещнат финансови затруднения, и много други, неизброими неща, от които някой е имал нужда, било то приятел или просто познат. Никога не е отказвал, никога не е поискал нещо материално или нематериално в замяна и никога не е парадирал или споменавал всички тези малки, големи и огромни услуги, които е вършил. Аз ги знам, защото майка ми ги е видяла и ми е разказала, той никога дори не би се сетил и не би сметнал за необходимо да ги каже. А за мен самата, както и за моето семейство, той беше „най-кривото слънчице“, както обичам да му казвам. Не пред него, разбира се, защото щеше да изсумти изразително, но винаги, когато говоря за него. Той съпреживя, наред с моите родители, всички важни решения, които съм взела за живота си, сподели всяко събитие, било то бал, кандидатстване, дипломиране, нова работа, сватбата ми и прочие. Беше винаги там, за да ме снима, да се зарадва за мен и да ме подкрепи (или да ме смъмри, ако реши, че пропилявам уменията си, които намираше за интересни).

     И единствения път, преди една година, когато този прекрасен човек имаше нужда от подкрепа, от някого, който да го посети в хосписа, където го внезапно го запрати масивен инсулт, да му поговори или почете, защото той вече не можеше да прави нито едно от двете, а невероятният му ум седеше окован и безпомощен, но ужасяващо буден, всички забравиха, че въпреки че никога не го е искал, сега е моментът да му се отблагодарят и да покажат, че знаят колко ценен и добър човек е. Едва на много мъничка шепичка хора им се откъснаха от сърцето един-два часа от очевидно безценното им време, за да го видят. И през тези няколко мъчителни за него месеца той имаше до себе си само пет човека, които много го обичаха.

     Не знам кога оскотяха всички, не знам дали навсякъде по света се случи, а може би само в нашата скапана държавица, но това е единствената действителност, която аз съм видяла за трийсетте си години живот. Не знам и как ще си върнем човечността, защото ми изглежда безвъзвратно изгубена, макар и тайно да се надявам да не съм права. Само че аз обикновено не греша. И това ме побърква. Не искам и няма да емигрирам, каквато свинщина сме си сътворили всички дружно, ще си я ровим заедно. Не защото имам невероятно българско самосъзнание и родолюбие, а защото не вярвам в това човек да бяга и да казва, че това не е негов проблем, другите да му мислят. Защото дори да избягам, близките и приятелите ми ще останат тук, само че с човек по-малко, който да се опитва да промени грозната ни реалност. Не искам и като щраус да заравям глава в пясъка, докато някой хищник ми отнесе задната половина от тялото, казано учтиво. Знаете ли, когато си изровите малките тикви (между другото, мозъкът на щрауса е по-малък от окото му), ще видите, че около вас има хора, има радости и болки, има проблеми, но има и борещи се с тях. Не може да подминавате човешкото нещастие, защото предпочитате да седнете на салата и ракия, гледайки поредното риалити, което промива и без това не много развитите ви мисловни процеси. Не може да вдигате ръце, защото „проблемът е много голям и вие сами не сте в състояние да го решите“, както често се оправдавате. Има неща, които сами не можете да промените, но ако много хора направят нещо малко, добро, смислено и умно, все нещо ще се подобри. Ако не за всички, то поне за един човек, който е имал нужда от малко подкрепа и съпричастност. Ако това ви се струва твърде алтруистично, напрягащо и затормозяващо, ако предпочитате да се скриете в малката си хралупка и да се предпазите от чуждата болка, за да не осъзнаете, че това може да се случи и на вас, то поне направете това грандиозно усилие да се отплатите на някого, който ви е помогнал. Или поне вдигнете едно найлонче или почистете след кучето си, ако чак пък толкова ви е неприятно всичко друго. Дето се вика, като няма да допринасяте, поне не оставяйте след себе си лайна, в които другите да стъпват и после да споменават майка ви.

     Как ви звучи, трудна задача ли ви поставих?

     А, щях да забравя, никога не съм пожелавала нищо лошо на друг човек, каквото и да ми е направил, но на всички хора, които не надвиха тъпотията и егоизма си в името на един прекрасен човек, въпреки че нищо толкова нямаше да им коства, силно и от все сърце им пожелавам, когато те самите някой ден стигнат до подобно положение (а то за повечето от нас е неизбежно, само масивните инфаркти ни отнасят милостиво и внезапно), да нямат тези пет човека, които ежедневно и с много обич се грижехме за него, за да разберат, макар и късно, какво ужасно нещо са направили и да получат това, което заслужават. Защото той не го заслужаваше...