От години в първия ден на октомври тачим поезията. Онова любопитно, примамливо и загадъчно нещо, наречено магия на словото. Магията, която може да създава и да руши светове, да отвежда хората в тях, да ги кара да се обичат, да се мразят, да се иронизират...
Поезията не е обикновено вълнение, отпечатано върху белия лист. Тя е рима и ритъм, тя е оригинално хрумване и намерен образ, тя е мисъл и музика... Тя е магия, която всеки може да преживее, стига да иска. Нищо, че "Не, сега не е за поезия", както е писал Вапцаров. Или тъкмо за това. Безкрайният битиен кръговрат ни е стиснал здраво за гушата и няма време за поезия - бързаме, оцеляваме, борим се неистово, мразим се и зверски си завиждаме, а животът се изнизва и остава незабелязаното цвете, неуловеният поглед, пропуснатата усмивка... Не искаме да ги забележим. По-лесно е да останем в опита за летене, а не да полетим, да се оплакваме, а не да очистим душата си. Като онзи Радичков герой Игото, който казваше: "Ние сме предимно прости хора ...