В студената неделя си спомних една лятна случка от преди тридесет години, направила ми впечатление, заради красивия залез. Бях в Белово, избягал от жегите на Пловдив. Старият път за София и жп релсите са сгушени в подножието на планината. Тя пък кротичко се поклаща и повява хладина. Марица бавно се е запътила към равното, понесла със себе си тишината на върховете.Стоях на терасата и пушех. Небето е оранжево, оцветено от отиващото си слънце. През хълма се заспускаха стада с коне. Едни бяха многобройни, а други по четири, пет. Животните бягаха, гривите се вееха, чуваше се глухия тътен от копитата им. Мъжкарите се борят с лекия ветрец, които се спускаше с миризмата на изсъхналото сено. Цвилят и се изправят на яките си крака. Женските подтичват срамежливо и хвърлят по едно око на вършеещите тревата юнаци. Избират татковци за новите кончета. Зад билото се разнесоха викове и конете се усмириха. Един по един пастирите се появиха и сенките им се удължиха на залязващото слънце. Стадата се отделиха и поеха към домовете.Тъмнината победи и тази вечер. Заобаждаха се щурци, залая куче, спряха виковете на децата. Казват, че спомените топлят! Моите имат и аромат! Този ми замириса на коне, на трева, на бор и на младост!