Защо, когато искаме нещо, то е толкова далече,

защо в стремежа си да го достигнем,

накрая забравяме какво сме искали,

защо летим при мисълта,че сме направили крачка към осъществяването му, а

когато вече е наше се одръпваме,

защо, докато само сме си мечтали за него, сме се чувствали живи, усещали сме тръпката,

тръпката, която ни е карала да не се предаваме и да се чувстваме пълноценни,

пълноценни, защото и ние сме успяли да се порадваме на простите неща, защото сме си позволили да бъдем себе си, почувствали сме се нови, по-добри хора.

И ето деня, в който "додрапахме" към целта, но вече ни е все едно.

Къде отидоха мечтите?

Може би никога не сме имали такива, а всичко е било само натрапчива мисъл?!?

НЕ!

Просто ние решихме, че вече не са ни нужни,

сега ние нараняваме, но

ЗАЩО?

Защото вече страдахме, защото вече бяхме различни?

Защото решихме да си спестим дозата огорчение, макар не знаейки какво щеше да ни се случи или се променихме и вече не ни интересува?

НЕ!

Ако беще така, защо пак усещахме допира на сълзите, изгарящ всяко сетиво, не знаехме, щяхме да научим някой ден... с времето...