Защо, когато искаме нещо, то е толкова далече,
защо в стремежа си да го достигнем,
накрая забравяме какво сме искали,
защо летим при мисълта,че сме направили крачка към осъществяването му, а
когато вече е наше се одръпваме,
защо, докато само сме си мечтали за него, сме се чувствали живи, усещали сме тръпката,
тръпката, която ни е карала да не се предаваме и да се чувстваме пълноценни,
пълноценни, защото и ние сме успяли да се порадваме на простите неща, защото сме си позволили да бъдем себе си, почувствали сме се нови, по-добри хора.
И ето деня, в който "додрапахме" към целта, но вече ни е все едно.
Къде отидоха мечтите?
Може би никога не сме имали такива, а всичко е било само натрапчива мисъл?!?
НЕ! ...