viki
      По света има много страдащи и нещастни хора. Заради това всеки един от нас трябва да помага на ближния си, когато е в беда, да проявява съчувствие към чуждата болка, да бъде просто по-човечен.
      С всеки изминал ден стандарта на живот се покачва и затова оцеляването на бедните става все по-трудно. Милиони хора по света са безработни и молят за трошичка хляб. Хиляди деца загиват от глад и болести.
В забързания ритъм на живот хората рядко се сещат за другите. Повечето от тях остават безпристрастни към страдащите. Малко са тези, които "в нужда се познават". Те не обръщат гръб на молбата. За тях единствената награда е радостта на другите. А може би това са ходещите ангели изпратени от Бог? Все повече отчаяни хора търсят изход в самоубийството. Но, защо...?! Никой не се е сетил да им подаде ръка, смачкани от тежестта на живота, те не виждат смисъл да живеят. Но и малко хора ги разбират и затова почти никога те не намират помощ. Затова и трябва и да се замислим за цената на живота. Но не само за нашия живот, винаги има хора, които са много по-зле от нас. Или трябва да бъдем егоисти? Но ще се запитам пак, защо?! Трябва ли и самите ние така да се разрушаваме отвътре? Може би точно човечността ще ни спаси и не само нас, не само хората. Милионите заводи бълващи мръсотия и смърт. Колко пъти сме се замисляли за майката-природа, за животните? Някои сигурно никога, защото сигурно нямат и капчица човечност в сърцето си или просто са опиянени от желанието за по-добър живот. По-добър живот без състрадание, помощ, съчувствие, съпричастност... Възможно ли е? Според мен НЕ!

       Някой беше казал, че "човекът е едно дълго изречение, изписано с много грешки"... Да, ние хората, сме най-висшите същества, създадени от Майката Природа, но за  съжаление не винаги изглеждаме и се държим като такива. Седях си вкъщи на топло пред телевизора и си мислех  за това, колко жестоки можем да бъдем понякога ние, хората. Как с лека ръка отминаваме всичко, което не ни засяга, колко малко всъщност е нужно, за да помогнем на някого и  така и самите ние да се почувстваме по-добре. Че човечност е, в крайна сметка, да подкрепиш някой в труден за него момент, да му подариш мъничко щастие, зрънце любов, искрица надежда. Защото човеците сме създадени с много любов, а няма по-силно от нея.

 Осъзнах, че да бъдеш човечен не е чак толкова трудно - просто трябва да отвориш сърцето си за другите, да станеш просто малко по-добър. А никога не е късно за това, нали?