Драги ежедневковци!

   С напредване на възрастта, може да се каже, че помъдрявате все повече. Почвате да правите интриги на всеки четири години, да се карате и излагате пред света. Ще ви разкажа една история, а после вие ще дерзаете и ще обмисляте какви ще са ви предизборните обещания за тези, които не гласуват, защото нямат пари да си извадят документи, за тези без троха хляб, без зрънце жито!

   Един ден, докато отивах към училище, аз, 13 годишен хлапак, видях трима-четирима бездомника, стана ми жал. Те едни с вехти лица, с неизбръснати бради, дрехи с кръпки по тях, без обувки - боси, тези мъченици на България. Беше студено -   сняг до колене! Замислих се как ли живеят тези хорица, тези стари дядовци, тези мъченици. Какво им се бе случило, за да опрат до мръсните кофи, които са им магазина и студените улици, които са им домовете, всеки ден, даден от Бога. Как да разбера? Какво да направя? Запознах се с тях, да, запознах се, мен не ме е гнус, страх и не ходя със стотина човека охрана. Кажете, че съм луд, аз нямам проблем с това! Имах четири спестени левчета, които бяха за училище и за моята храна, но се замислих дали те не са по-гладни от мен. Купих готови супи и чай от малко квартално магазинче и ги поканих на обяд. Седнахме в техния дом, един заледен навес до трафопост на стар панелен блок. Беше студено, навсякъде лед - пързалка, течение все едно сме в Сибир. Почнаха да сърбат, като невидели, но те наистина не бяха виждали от дълго време топла храна. Всеки един ми предложи от неговата, но аз бях хапнал доволно у дома. Да, аз имах и дом и храна, а те?!

   Всеки имаше една торба, от която един вадеше „Под Игото“, друг „Библията“, а третият вадеше „Сонети на Шекспир“… интелигентни хора, но на този хал, тъжно, да, тъжно! Попитах защо интелигентни хора като тях са изпаднали в това положение да се влачат като червеи, гниди и изчадия по студените Януарски улици, а те ми отговориха един по един, без да се прекъсват.  

   Първият с облекчение от глада почна да разказва:

„Момче, нали знаеш, когато един човек не е удобен, пада долу,

нали знаеш, че няма вечни неща на този свят,

нали знаеш, че никой не иска интелигентни и честни хора?

Когато бях на около четиридесет години, аз бях редактор в стар български вестник,

бях честен с читателите, с народа и с националността си,

но явно на тогавашните  четиридесет и пет годишни диктатори не им изнасяше,

знаех много, казвах истината и ме свалиха на бърза ръка, паднах,

паднах тук, долу, на улицата… и колата, и жената, и децата - всичко ми взеха!“

Вторият започна с усмивка и ми каза да не се натъжавам, да не говоря, да стоя кротък, че системата ни е такава, че няма как аз да променя нищо, че трябва да живея с мисълта, че ми тъпчат хомота и да си мълча. Той започна с въздишка, сякаш щеше да пророни сълзи:

„Стигнах до този хал с много усилия, с много труд,

за  да си бездомен и умиращ мъченик, трябва да се трудиш,

трябва да работиш, да не лъжеш, да искаш промяна, да искаш истината,

да искаш мир и любов, аз се трудих и ето ме!

Бях видно лице, бях известен и бях четен и уважаван човек, но сега?!

Ех, сега нямам нищо, ни дом, ни хляб, ни слово, сега имам само тези двама другаря.

Бях издигнат в библиотеката, но и там има туй-онуй и затова ме изолираха.

Сега съм тук! Сега съм нищо! Сега просто съществувам, не живея!“

Третият мълчалив, но ми каза:

„Момче, преди десетина години аз казвах на всеки всичко в лицето,

обичах да говоря открито, с патос,

обичах си родината и исках нещо да направя, исках нещо да стане,

ех, момче, сега аз съм тук, защото не на всеки му изнася истината,

не всеки иска да чуе истината, макар че трябва, защото е полезно,

защото от грешките се учим, от тях ще сполучим,

но уви, не тук не е така!“

   Те ми казаха, че нито демокрация, нито комунизъм, нито царско, нито нищо не им пречи, не им пречи системата, а това, че хората в нея не са читави. Просто хората си градят имидж, а не служат, те искат история с имена, а не с дела, искат всичко, а не може. Ето, сега народът се надига, и? Нищо!

   Защо най-големите лъжци са горе - на върха? Защо истинските и тези, които говорят истини, са долу - долу на улицата? Защо тези, които учат и се развиват, са заличавани и прокуждани? Защо трябва лъжата да живее? Защо? Защо лъжещите взимат по 5 000 лева заплата, а говорещите, истинските не взимат нищо, те са оставени и без пукната стотинка?! Нека взимат и по 10 000 лева заплата, но ние да взимаме по 100 000 лева! Ех, народе, ех, братя, събудете се от този сън дълбок, аз ще чакам да се събудите, да се разсъните, а до тогава… Съ нами Богъ и все напредъ!

П.С. Дерзайте!!!