На 1-ви януари бяхме в самия град Корфу - столицата на Керкира. Групата ни беше толкова внушителна, че просто  не можеше да не се появят двама-трима мрънкащи капризи, чиито претенции по неясни причини се разразиха точно в този момент - относно хотела, относно менюто, относно посещенията... Владимир обаче геройски се правеше, че не го касаят.   
  Автобусът ни спря в центъра на града, до голям парк с изглед към морето и към старата крепост, пътя за която ни посочи Владимир, в случай, че ни хрумне да я посетим.   Двете дебеланки си извоюваха "свободно време" за разходки из Корфу до 6 и половина, без да се усетят, че в 5 и половина вече се стъмва. Да не говорим, че из улиците нямаше жива душа. Рядко можеше да се намери и работещо кафене, а магазините до един бяха затворени. 

   Владимир ни обърна внимание на прочутата улица, строена от някакъв френски архитект по подобие на Парижката улица Риволи, кафенетата Листън и площад Еспинад. Разхождахме се из пусти криви улица в централната част със старинни жълти олющени къщи и групата ни постепенно се пръсваше.     

   Един киоск за вестници се оказа отворен и нахлухме вътре да си купуваме картички и магнитчета за хладилника. Заваля. Ей тъй, както си беше 16 градуса и изведнъж температурите спаднаха. Притичахме до едно малко и ужасно скъпо кафене наблизо - една пастичка беше от порядъка на 8-10 евро. Кафето отново беше превъзходно.
  Дъждът спря също тъй внезапно, както беше започнал. Изми каменната настилка на улиците и доведе привечерната мрачина. 

  Запътихме се към Църквата Св. Спиридон. Този светец е покровителят на острова. Легендата разказва, че вкаменявал или изпращал бури на пиратските кораби, които идвали насам с намерение да грабят. Влязохме, запалихме свещички, мнозина написаха имената на родственици, които биха желали да бъдат споменати по време на служба, и ги поставяха в специално купа.

   Наблизо беше и Музеят на Азиатското изкуство - дълга старинна сграда с много колони. За съжаление беше затворен. До него - също такава величествена сграда на Техническа библиотека. Тази част на града до някъде ми напомни за Стокхолм.  
  Тъмнината ни свари в големия парк, откъдето бяхме тръгнали. Огромна кръгла беседка с тънки метални пръчки, като елегантен кафез, се издигаше сред парка.  Пейките бяха мокри и не можехме да поседнем. За щастие, автобусът беше отворил врати по-рано и по видеото вървеше рекламно клипче за Гърция.

Публикувано във: 

© Електронно списание LiterNet, 12.07.2011, № 7 (140)