Никога не съм изпитвала лоши чувства, да не говорим за омраза, към етническите турци. Баща ми някога ми разказваше за някакво ратайче, турче, което виждало как гладува той и неговите брат и сестра в малкото балканско селце. Изпълнено със състрадание, момчето задигало по малко брашно от богатия си чорбаджия и го носело на баба да изпече хляб за децата. “Тогава нито един съсед - българин не се сещаше да помогне” - разказваше татко - “а това турче се сети.” Запомни, дъще: няма по-грозна, безумна и дребнава омраза от тази към другите народи.”
Самата аз, когато ходех през лятната ваканция при баба на село, често си играех с едно турче на около десет години - говедарче. Изпитвах люта завист към него, че ходи да пасе кравите далече горе в планинските мери, а баба не ме пускаше да си играя далече от селото. Бях се научила да казвам на турски “аз съм юнак, а ти си слабак” и направо преграквах да крещя тия предизвикателни думи, та Хасан да ме чуе. Момчето не прояви никаква враждебност към заядли ...