Знаеш ли... че те обичам?! Странно, нали...? Странно, но го знаеш... Знаеше го преди 3 години, когато започна всичко, знаеш го и днес. И нищо чудно - личи ми от далече. Въпреки това аз искам да ти го кажа... пак, но ще го кажа. Обичам те! Открит човек съм и трябва да го споделя със теб. Обичам те! Мислиш ли, че съм глупачка? Мислиш го, няма как... Ти ме мразиш, а аз те обичам... вече толкова време... Странно нещо е любовта... хора се разделят, събират се, а после пак се разделят... и казват, че са щастливи. Къде е онази любов от приказките, за която ми говореше?... при която всичко е хубаво и няма тъга... Няма я... в нея вярват само децата... и аз съм дете, но го разбрах...
Когато някой кажеше, че умира за друг, аз се смеех... винаги ми беше смешно... Мислех си, че... човек не може да живее без въздух, вода или храна, но как да не може да живее без друг... Мина време и аз го изпитах... изпитах всяка секунда без теб, която ми се струваше като вечност, всяка минута, всеки час... Разбрах как ставаш сутрин... и все едно е нощ, всичко покрай теб е тъмно, лягаш вечер и виждаш същата тъмнина и... образа на човека, когото обичаш... неясен, но... го виждаш и отново започват мислите... не го забравяш, не спираш да мислиш за него, не спиш... а той никога не се сеща за теб. Мислиш и за това... Когато го докосваш, се опитваш да си представиш, че той влага една малка частица любов, от цялата, която влагаш ти в това докосване... че те обича... не колкото ти него, но... те обича... А това е най-важното. Но след малко разбираш, че не е така... той не само не те обича, но те мрази...
Странно е как всичко, което правиш, ти напомня за него, и ти се струва безсмислено, защото не го правиш с него... Странно е как забравяш да дишаш, понеже не мислиш за него... странно е как не излизаш, защото няма да го видиш...
... Как всеки път, когато погледна телефона, не очаквам да се обадиш, но съм разочарована. Странно е, че дори когато мисля, че всичко отива към края, един твой поглед е достатъчен, за да започне всичко отначало... странно е... всичко е без смисъл...
Знаеш ли... живеех за теб? И до сега е така, но сега живея само с мисълта за теб... Дишах за теб... сега пак е така...
Не искаш да ме чуеш, нали? За теб съм отдавна прочетена книга... отдавна изгубена битка... Авантюра без развитие... забрави ме и не искаш да си спомняш за мен?... Изобщо помнил ли си ме някога?... не искам да знам... Не искам да ме боли повече, отколкото е сега... Всеки поглед, всяка дума, нанася такава непоносима болка, неравносилна и на най-голямата. Не искам да ме боли...
Това не е поредната love story. Такива неща се случват всеки ден, но на мен ми се случи веднъж и остана за цял живот...
Това е моята любовна история. Тя е друга, различна... няма щастлив край, напротив - започва и завършва със сълзи... Или не, тя не е завършила... Все още чака НЕГО... той я приключи много отдавна, но тя очаква своето развитие... отказва да свърши така, не иска да боли...
Тази история не е призив, защото любовта идва и си отива, без да пита... Не е съвет - на мен никой не можа да помогне, и аз няма да успея да помогна на никой... Не е молба, защото няма на кой да се моля, не е обръщение, защото няма към кой да се обърна...
Тази история изразява силното желание за любов, стремежа да достигнеш любимия човек, щастието, когато си със него, разочарованието, когато не успееш...
Обичам те - надявам се си спомняш, не го забравяй. Никога няма да има човек, който да те обича и желае по-силно... Дано някога го разбереш. А до тогава... аз все още ще те обичам... все още и все тъй силно... както днес...