Имало едно време една „земя като човешка длан”, както я зовял поетът. И тази длан, с жажда и копнеж, се протягала към света за докосване, за ласка, за прегръдка. Народът ù искал тя да бъде нормална част от планетата, а хората, нормална част от човечеството.
След кървава война и още по-кървави пазарлъци около маси, за които се вярвало, че са кръгли, „великите” си поделили Европа като торта. И станало така, че малката топла длан на България попаднала под съветския ботуш.
Вместо балади, загърмели маршове. Вместо замислени речи - крясъци. Вместо разум - безумие, а вместо развитие - живуркане в блатото.
Червените господари принудили дланта да се свие в юмрук и под тържествения гръм на военна музика борците за световен мир строили народа ни в стадо. Оня, който извисявал глава над останалите, бивал обезглавен.
Между земята ни и нормалния свят била издигната стена от недоверие и омраза, от лозунги и лъжи, желязна завеса.
Светът не ни забравил, но извърнал лице от нас. Европа запушила уши, та д ...