Гладът на България

Гладът на България

       Не, гладът тук не е физически. Не става дума за мизерни заплати, корумпирани управници и изнемощяла икономика. Гладът е морален, ценностен и, най-вече, интелектуален. Немотията на едно поколение, което би трябвало да е бъдещето на България.

       Причините за това – колкото хора, толкова и мнения: смяната на режима; насилието по телевизията; безпаричието; корупцията; вечният комерсиален глад. Пърхането на крилата на пеперудата, предизвикващ този тайфун, който помита със себе си мозъчни клетки, е промяната. Както и липсата на такава. Кой от по-младите не помни как родители и прародители са му казвали „Учи, чедо, за да не работиш”? Кой не се е сблъсквал с толкова закоравели представи, които карат по-възрастните да казват на черното бяло? Бабите, които и досега викат милицията, защото си направил непростимия грях да седнеш на пейката пред техния блок, за да починеш, например? Дядовците, които започват обстойни дебати в рейса, защото не си го видял моментално и не си освободил твоето място, за да седне той? Зейналата дупка между поколенията, която не носи нищо добро. Носи пренебрежение, понякога дори озлобление. Но това не е основен фактор. По нашенски хората казват, че малките камъни преобръщат каруцата. Това е камъчето, което леко е разхлабило колелото.

Но идеята не ми беше да критикувам миналото. То вече е станало и няма какво да се направи по въпроса. Ние, българите, не сме единствените, поставени в тези условия. Специалното при нас е друго – уникалният ни талант да се задържаме над водата, въпреки че не можем да плуваме. Примери има. Най-значителният от тях – 1300 години държава, 700 от тях – робство. Успели сме, съхранили сме се.  И тази ни дарба явно в момента започва да пречи. Когато стигнеш дъното, няма как да паднеш по-долу. Избутваш се от него и започваш да се издигаш. А ние сякаш никога не успяваме да стигнем дотам. Все ходим по ръба и не се даваме, не падаме. А може би е време да паднем – силно и звучно. Направо могъщо. И да започнем да градим наново. Защото върху слаби основи, колкото и да градиш, все някога граденото ще се срути. И ние санираме ли, санираме старите панелки, само за да забавим неизбежното.

И до какво ни доведе това чакане и отлагане. Ето до какво (и това са лични преживявания, сигурен съм, че всеки от нас може да направи списъка изключително дълъг):

• В пъти повече цитати във Фейсбук на „страхотни” певици, отколкото на „скучни” автори.
• Снимки на 11-13 годишни момичета по прашки и сутиени и на 11-13 годишни момчета, откраднали антуража на Азис.
• Да виждаш как една тийнейджърка, която по всичко личи, че е изяла друга такава, с пълна уста и огромен бургер в ръката, да се подиграва на две бездомни дечица, които сигурно не тежат колкото единия ù крак. И когато паднеш до толкова ниско, че да купиш на тези деца нещо за ядене, същата тази да се смее пренебрежително.
• Да разбираш как един младеж пребива от бой приятелката си на спирката, а цял трамвай с хора просто да гледат през прозореца, без да си помръднат и малкия пръст.
• Да чуваш твой познат как псува новата власт, защото били уволнили корумпирания му баща от високия му пост.
• Да искат да бъдеш пребит, защото си софиянец, решил да излезе от столицата или защото си провинциалист, който е решил да учи/работи на място, което ще му предложи по-добри условия от родния град/село.

       Разбира се, такива неща ги има навсякъде. Но има един принцип, че цялото определя елементите. У нас този тип хора са вече цялото. И не е чудно, че някои от елементите искат да избягат от България. По-силните (или по-наивните) искат да останат тук, за да се опитат да променят нещо. Поздравления на тези хора, дано успеят. Другите просто искат да живеят добре. И няма защо да им се сърдим. И няма защо да се опитваме да ги разубедим. Когато нещо не ти харесва, се опитваш да го промениш. И тези хора правят точно това. Успех и на тях. И докато не се случи нещо голямо, нещо огромно, ще бъдем свидетели на глада на България. А през това време нека да си гледаме „Гласът на България” – да се порадваме на няколко песни и да чакаме. Ние на това сме свикнали.