Не броят на участниците в проявите на гражданско обществена активност, още по-малко броят на инициаторите или пък тяхната популярност, са най-важното първо условие, без което гражданското общество не може да се състои. Нужно е, на първо място, поне един или още по-добре няколко граждани да започнат някаква форма на активност - публикуване или обявяване чрез медия на мнение, коментар или позиция, издигане на искания пред парламента, дори изразяване на явно възмущение от административен произвол или бюрокрация. Минимумът, с други думи, е да имаме инициатива. Личността на инициаторите, а в проява - и на участниците, ще е от значение за случването на гражданското общество тогава и доколкото с поведението си последните са послужили за превръщането на иначе личната им инициатива и/или проява в пример. Инициативата - пример ще привлече участници и с тяхна помощ в един момент постепенно ще добие окончателния облик на същинска (гражданска) проява - протестен митинг, шествие, подписка, референдум. Количественото натрупване на инициативи - пример, прераснали в прояви и стимулирали на свой ред други инициативи и прояви, ще отнеме от явлението "гражданска инициатива /проява" статута на събитие и ще го "сведе" до практика - в обществен, и до начин на поведение - в личен план. Едва тогава бихме могли да кажем, че гражданското общество се е случило.

Хората не мислим еднакво и обратното би било неестествено, а за мислене - абсурдно. Но няма да спра да вярвам, че е добре повече българи да достигнем до разбирането на собственото си значение, почерк и роля за освобождаване и подобряване на обществения живот и чрез него (а не обратно) на техния личен, до осъзнаването, че не делегацията на функции и власт на представителната политическа класа е решение и път към свобода, законност, демокрация и просперираща родина, а преди всичко активната позиция и глас на колкото се може повече отделни личности по всеки въпрос, проблем, случай, засягащ ги пряко или косвено, чрез прякото си значение и отражение в личната сфера на друг техен сънародник. Политическата система, доколкото от нея се очакват все пак и обществено - полезни функции, ще бъде заставена да ги изпълнява, ако и доколкото бъде "поставена" вътре в обръча на гражданско обществения контрол и натиск - само така има някаква надежда (макар и минимална предвид трагичната българска пасивност) решенията й да бъдат вземани при отчитане на обществения и като цяло народен интерес.

Преди учредяването на АТАКА, в набиращия популярност форум към сайта на г-н Волен Сидеров, запитах напълно неизвестния за мен тогава Димитър Стоянов, подвизаващ се в онлайн - пространството под никнейма "Курт Докс", съдържат ли се в устава на новата партия конкретни текстове, гарантиращи съществуването на някаква, макар и формална, вътрешно - партийна демокрация. Отговор, както като че ли всички ще се досетим, не последва. Разбира се, нямам никакви съмнения, че това поведение, както и премного други неща в българската политика - балони, които се пукат един след друг, съвсем не са "особен случай", изключение. Властта и особено партиите са феномен по начало противостоящ на демократичността - ако последната се схваща като възможност да се изразяват и чуват повече и различни мнения и да се търсят и вземат общоприемливи решения, то партийността (в наши дни) е доведена до силно авторитарна система (от тотално лидерски тип) за потъпкване на свободното мнение и за провеждане на решения в тясно кръгов (котериен, клиентелистки) интерес.

Това може да бъде ограничено само ако "обръчът от фирми" бъде сменен от обръча на гражданите. Партиите ще продължат да "оправят" партийците, в най-добрия случай и известна част от гласувалите за тях.

И тъй като понастоящем всичко - и медии, и институции, да не говорим за социология, политология и др. папагалстващи звена - всичко е в, а не извън кръга на политическата система (доказателство за което е фактът, че никое от тези звена не излъчва продуктивни критични позиции спрямо нея), то откъдето и да се започне с гражданско обществен контрол и натиск все ще е подходящо и правилно. Това казвам във връзка с изразеното в един форум мнение, "че трябва да се започне с това да се създадат медии, а успоредно с това да се наложи спазването от всички на законите в държавата /независимо дали са лоши или добри/"

Аз мисля, че трябва да се започне с подготовката и предизвикването на референдум за определяне на специфичните за нас като народ български ценности. Нека всяка сила - политическа и друга, както и всеки желаещ гражданин или група граждани да издигат проекти за една такава ХАРТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ЦЕННОСТИ. И нека мнозинството сънародници да реши кой проект или комбинация от такива да бъдат избрани, а след това и включени в основния закон на държавата. По този начин всяка политика (независимо на коя партия или правителство), противоречаща на конституционно -гарантираните национални идеали и интереси, ще бъде противоконституционна и следователно обществено неприемлива и вредна по силата на самата конституционна норма, а всеки протест или митинг в тази връзка ще бъдат законосъобразни актове за спазване на законността и правовия ред. Така например, ако народът ни е за интеграция (в ЕС или в друга международна организация и т.н.), нека той реши това, с всички произтичащи от тук ограничения за суверенитета му, съответно с всички специфични за него особености на интеграцията му.

И тук, разбира се, стигаме да големия, същински въпрос - съществува ли изобщо в международен план признаване и зачитане на правото на народите на свободно мнение по засягащите ги въпроси, или всичко е само външнополитически диктат поднесен в лъскава демократична опаковка?! Какво е всъщност интеграцията - геополитика на Великите сили, или избор на осъзнали интереса си народи? Ако е второто, никой не би имал нищо против референдумите, защото те само обличат в правна форма осъзнатата народна воля - нежеланието и прескачането на прякото гласуване говори единствено и само за предварително взети решения "в тесен кръг", а съображенията, че това се прави "на полза роду" са популистки и исторически опроверган трик за прикриване на стремежа за запазване на привилегии.

Са съжаление днес фактите говорят, че нещата (вкл. и интеграцията) като че ли не се случват, а налагат.