Защо винаги трябва да крием това, което сме? Да крием това, което искаме да кажем? Да направим? Защо на нас хората ни е толкова трудно да показваме истинската си същност? Така е защото сме претъпкани от предразсъдъците на уж „по-мъдрите“, които всъщност са ни вкарали в такъв филм, в какъвто дори не осъзнаваме. Ние хората сме станали като камъни. Имаме си чувства, емоции и души, които някак си са загубили стойност. Че за какво са ни чувства – ако не можем да ги изразяваме, емоции – ако не можем да показваме, души – ако не можем да отворим. Толкова много сме се поддали на „манипулацията“ от предразсъдъците, че дори когато ти тежи и се чувстваш тъжен не можеш да го покажеш, защото видиш ли това е признак на слабост. Толкова много клишета от този тип са в главите ни, че ни пречат да бъдем хора и да бъдем човечни. Ами ината, който също ни е насаден с времето, нали е по-добре, когато някой ти липсва и изливаш сълзите си между четири стени да не му кажеш, че ти липсва. По-добре е да бъдем инатливи и прекалено горди със себе си, толкова, че да забравим кога трябва да поискаме. Възможно ли е когато искаш нещо от някой, да не го правиш, защото си му ядосан и току видиш ти се накърни егото. Да - възможно е, правим го постоянно, но по-лошото е, че дори не го осъзнаваме, станало е част от живота ни. Забравили сме онова, което ни прави хора, онова, което ни прави човечни. В замяна си имаме вискомерие, прекалена гордост, прекалено его и прекален инат. Дали пък това ни прави хора? Не мисля, че когато някой ти липсва, но решаваш да не му кажеш, защото си му бил ядосан или пък нагрубен или обиден, не мисля, че когато погребваме онова, което сме, онова, което ни е дадено ставаме по-добри. Напротив ставаме тврди като скали, камъни, ставаме безчувствени и празни. Дали пък, ако се замислим няма да ни светна лампичката - не мисля, щом сме стигнали до положението в което гордостта е по-важна от чувстото. Но нека само си представим за думите неизказани, за действията неосъществени, ами ако е късно, ако вече и да искаме не можем, защото физически човекът го няма. Да – тогава ставаме хора, когато ни се отнеме и най-малката възможност за действие, когато няма изход. А трябва ли? Трябва ли да губим хора, за да сме хора? Да – така ще бъде, освен ако престанем да живеем с миналите ни предразсъдъци. Толкова е тъжно да виждаш как хората не са хора, да виждаш как егото е по-велико от любовта. Да виждаш как момичето от съседния блок всяка вечер плаче, но не смее да признае, че му липсва някой, не смее защото това в днешно време се смята за накърняване на достойнството. Да – ще продължим да се мъчим и страдаме, ще бъдем като камъни, без грам емоция, без грам съчувствие, за да може гордостта ни светкавично да расте, заблуждавайки се, че това ни прави добри. Липсва ни толкова осъзнаност, толкова, че ако я получим бихме могли да бъдем онези за които сме на този свят. Оценяваме когато загубим, а след това страдаме защото сме имали възможност, но не сме го направили. Родихме се хора, човеци, а в какво се превърнахме – “манипулативните кукли“ на обществото. Не виня никой, защото тази болест е заразна, зарази ли се един – всички се разболяваме. Осъзнатостта, човечността, болката, добротата, любовта са лекарството на заразените. Но ако те имат имунитет? Ами лесно – тези, които имат имунитет на изцеление ще оздравяват болните. Звучи толкова лесно написано тук. Реално също би могло да е, ако само можехме да бъдем хора, а не безскруполните индивиди в които се превърнахме.
© Дамла Все права защищены