Защо винаги трябва да крием това, което сме? Да крием това, което искаме да кажем? Да направим? Защо на нас хората ни е толкова трудно да показваме истинската си същност? Така е защото сме претъпкани от предразсъдъците на уж „по-мъдрите“, които всъщност са ни вкарали в такъв филм, в какъвто дори не осъзнаваме. Ние хората сме станали като камъни. Имаме си чувства, емоции и души, които някак си са загубили стойност. Че за какво са ни чувства – ако не можем да ги изразяваме, емоции – ако не можем да показваме, души – ако не можем да отворим. Толкова много сме се поддали на „манипулацията“ от предразсъдъците, че дори когато ти тежи и се чувстваш тъжен не можеш да го покажеш, защото видиш ли това е признак на слабост. Толкова много клишета от този тип са в главите ни, че ни пречат да бъдем хора и да бъдем човечни. Ами ината, който също ни е насаден с времето, нали е по-добре, когато някой ти липсва и изливаш сълзите си между четири стени да не му кажеш, че ти липсва. По-добре е да бъдем ина ...