И пудрата е това, което наричаш живот. Покрива белезите, за да изглежда всичко добре привидно, за да можеш с усмивка да казваш: „Добре съм!“, а вътрешно да те разкъсва най-голямата болка - това да обичаш, а да не си обичан, да страдаш за някой, а той да не вижда страданието ти. И аз покривам всяка сутрин с тази пудра лицето си. Усмихвам се на всеки, пожелал денят ми да е красив и в мислите си му пожелавам неговият да не е така красив и нека усети болката ми. Не оценявам това, което правят хората за мен, защото те също не оценяват това, което правя аз за тях. Опитвам се да живея за себе си, защото ако не го направя аз, тогава кой би живял за мен? Оплаквам се от това, което имам, а искам това, което не мога да имам... Мисля, че мога да имам всичко, а всъщност нямам нищо. Завиждам на другите за щастието, което изпитват, а не виждам сълзите в очите им, когато се усмихват. Прикрили са тези сълзи със същата, онази, пудра, за която ти говоря - онази вълшебната. На нея разчитаме цял живот, нея ...