Започвам да пиша тези редове с желанието да споделя някои от моите възгледи относно наболели проблеми за мен. Сигурен съм, че текстът ще е изпълнен с клишета, но хубавото на клишетата е, че са такива, защото са истина.

Неделя сутрин, слънцето е изненадващо топло. Цялото ми същество крещи „кафе” и аз съм склонен да удовлетворя молбата му. След сутрешните козметични и хигиенни задължения на всеки жив организъм, се отправям към оазиса на моята душа. Сутрешното, неделно кафе. Задължително самотно, защото първото кафе в деня не бива да бъде опорочавано с клюки и странни хора с техните прозрачни, непълни  мисли. Така го обичам аз първото кафе, тихо и самотно. Отивам до познатото ми кафене. Малко, спретнато, с добър персонал и малко хора, особено в неделя. Изричам вълшебните думи към сервитьорката „Едно дълго кафе, без захар”. Следва задължителната чаровна усмивка и бързото ù потъване в изпълнението на моето желание. Понякога се замислям колко ли желания изпълнява на ден една сервитьорка? Доста, а ние все се оплакваме, че желанията не се сбъдват. Докато течеше тази доста философска мисъл в главата, ръцете ми трескаво търсиха пакета цигари, из няколкостотинте джоба на моите панталони. Понякога е изнервящо, защо най-удобните ми панталони имат толкова джобове?Еврика, ляв долен, там ги намирам. Прилично измачканият пакет е пълен, пълен, но насън. Една измачкана цигара подаваше своя вид отвътре. Пламък, дим, едно леко дръпване, първото дръпване от сутрешната цигара ме кара да затворя очи и малко да избягам от реалността и давам миг спокойствие на главата си от мисли, само нежен усет на релакс, издишване. Димът спуска своята пелерина из помещението и през нея виждам и чашата, усещам аромата и чакам вкуса. Кафето, което бях поръчал, вече е почти до мен, леката усмивка под още заспалите ми очи накара сервитьорката да се усмихне. За малко през главата ми минаха мисли, че днес съм красив и приятен, защото младото момиче не се усмихваше на всеки. Леко смутен в последните секунди на нейните движения. Тя остави кафето на масата, отново се усмихна и тихичко каза:

-        Извинявай, в заведението не се пуши!

Не знам дали някога са ви изсипвали кофа студена вода? И на мен не бяха, до този момент. Не се пуши. Повтарях си аз, докато вървях към изхода, за да изпуша последната си първа цигара навън. През стъклото наблюдавах самотното си кафе, отделено от мен и моята цигара. Това е невероятно. Да пиеш кафе и да не пушиш, докато го пиеш. Има гадни неща, които могат да ти се случат в деня, това е едно от тях. След последното дръпване от цигарата, преди тя да стане, както казват, изпушен момент, аз загасям този момент в пепелника, предвидливо поставен отвън и се връщам към моето сутрешно удоволствие с леко разочарование. Недоумението за случката предизвика желанието за обяснение, все пак не идвам тук за първи път и знам, че се пуши. Вдигам ръката си като ученик, навик, когато искам да повикам сервитьорката където и да било. Българска му работа. Тя, разбира се, познава сигнала, защото е често срещан и се отнася предимно за нея. След кратък разговор върху проблема, тя спокойно ми обясни, че е приет закон, който забранявал да се пуши в заведения и ако се пуши в заведение, то трябва да има специално помещение или нещо такова. Не искам да ви занимавам с подробности, сигурно и вие знаете за закона по един или друг начин. Две неща ме озадачиха от този разговор. Първо, откога в нашата държава има закони и се спазват? Второ, кога пък го и приеха? Явно моят скромен протест срещу телевизията най-сетне показва свойте минуси. Не гледам телевизия от няколко месеца, защо ли, сигурно се питате. Ами писна ми да слушам как се подиграват всички с нас и ни слагат мода, примери за  култура, обрасли от чужди явления като хелоуин и всякакви други изцепки на висшето ни общество, но както и да е, това са мои лични мисли и засега ще си останат такива. В този момент грубо бях прекъснат в мислите си от леката вибрация и познатата песен, сигнал, че телефонът ми звъни. След кратък разговор, каквито са повечето разговори между хората в днешно време, сякаш съм в някакъв чат руум и си пиша съкратено. Беше едно момиче, с което се запознахме във фейсбук (но позволете ми друг път да поставя въпроса за фейсбук в по-обширни размисли) , ако може да се нарече запознанство, бях ù предложил да се видим в неделя и ето, неделя е, и тя проявява желание. Чудесно, денят започна, малко странно време беше за нещо хубаво, да, хубаво.

Като извод на всичко иска ми се да кажа браво. Но, разбира се, няма да го кажа. Бързаме да ставаме европейци, по някакъв много странен за мен начин, как беше изразът… А, да „От краката за главата” или нещо такова. Не искам да бъда съдник, но мисля, че днешните проблеми на всички нас са по-наболели от това къде и как се пуши. Приемат се закони, това е нещо ново, но какви закони се приемат? За мен и за вас, а закони и разни там политически неща за помагането на народа, пак болезнено липсват. Не знам, но пък има и капка надежда. Помислете, закони, европейци. Не, пак не става. Трудно ми е да си помисля и малко ме боли дори, че вече с нищо не можем да се похвалим, освен с учебниците по история и да четем за хора, които сякаш са вече непознати, хора от друга нация. Да, тъжно, но кой знае, някой ден, може би, хората на власт ще започнат да мислят и за нас, тъжно. Стига глупости, отивам си на срещата, това е нещо хубаво. Беше време да се случи нещо хубаво днес. Винаги се случва нещо хубаво и всичко се нарежда. Как ли? Не знам, това е мистерия.

-  Добър ден, един пакет виктори!

             Следва продължение.