Един, също така топъл и приятен ден за разходка, старата жена реши отново да излезе. Тя тръгна по познатия вече път. Стигна до края на тротоара. Тайно се надяваше кучето, което ù беше помогнало да пресече улицата, да се появи отново. Тя чакаше, оглеждаше се на всички страни, даже опитваше да се повдигне на пръсти, колкото я държаха краката. Нищо! Само коли, които бързаха и не спираха дори за секунда. Тя усети, че ù се завива свят. Почака още малко и си тръгна обратно. Прибра се разочарована, но надеждата не я беше оставила. Тя все още се надяваше.

            След няколко дена опита отново, но пак никой. И после пак, и пак. Трудно човек може да си представи какви мисли минават през главата на един стар, болен човек. Той се чувства изоставен от целия свят, дори и от това непознато куче, което ù беше помогнало.

            Един ден, загубила вече надежда, след повече от месец, жената, отивайки на пазар, пак мина покрай тази за нея „страшна” пресечка. Едва се беше приближила и към нея се прилепи едно малко, като от албум извадено черно кученце на бели петна. Тя го погледна безразлично. Кученцето излая няколко пъти и тръгна бавно. Жената беше готова да му обърне гръб, но то излая отново. Жената го погледна въпросително. Мъничето тръгна отново, но обръщаше непрекъснато главичка към нея. Възрастната жена разбра, че трябва да го последва.

            В началото вървеше колебливо, но след няколко метра видя натрупани кашони и дървета. Там, между тези неща, лежеше едно куче. Сърцето ù трепна – да, това беше нейният помощник. То не мърдаше. Като се приближи по-наблизо, тя видя, че двете му предни лапи са премазани. Явно го беше блъснала кола. Сърцето ù трепна. Тя започна да се суети. Мислите ù летяха в няколко посоки: трябваше да намери лекар, да го нахрани – само спокойно, по-добре да го пренесе в двора при нея. Така щеше по-лесно да може да му помогне. За секунда през главата ù мина мисълта, че някога това куче е било при добри стопани, които са полагали грижи за него, но после са го изоставили. В душата му са останали добрите, на които е било научено. Не се ли случва така и с хората?

            Вече решена какво да направи, тя забърза към къщи. Старата жена  ходеше бавно, като се подпираше на бастуна си, но след като видя кучето и разбра какво се е случило, жената вече не се чувстваше толкова стара и немощна. Тя не беше изоставена! Вярата и надеждата започнаха да се връщат, а с това и силите ù!

Ето я вече вкъщи. Тя живееше в една толкова стара и приведена, колкото и самата тя, къща, но там имаше двор. Съседите бяха добри и състрадателни хора! Можеше да приютят тези две кучета. В двора срещна Цветан.

-        Здравей. Може ли да ми помогнеш да пренесем едно куче?

Той я изгледа изненадан. „Откачила ли е бабичката?” – той си помисли наум.

- По пътя ще ти обясня.

И ето ги двамата на път. Бързо стигнаха. Сложиха болното куче в количката.

Малкото кученце тръгна до тях. Тичаше напред-назад и явно се чувстваше спокойно и сигурно.

            Бързо намериха и лекар. Той предписа нужното лекарство. Кучето почна да стъпва отново на краката си.

            Животът тръгна по своя път. Сутрин хората минаваха да оставят храна на кучетата, а те пък поемаха грижата за дома. Така започна съвместният  им живот!