27 янв. 2008 г., 13:53
Малката крачка
3 мин за четене
Не съм сигурен дали това е точната категория за текста, който бих искал да публикувам. Това, което ще прочетете по-долу е Предговор към една книга, която така и не издадох и вероятно няма да издам по обективни причини. Надявам се да ви хареса, дори и ако съм сбъркал графата за публикуване.
Животът е книга с бели страници. Всеки ден от нашия житейски път ние изписваме лист след лист в нея. Дали ще бъде красиво написана, или не, зависи от самите нас. Колко страници ще съдържа тази книга, зависи от Господ Бог.
Нека си го представим така. При раждането на всеки човек Бог му подарява книга с бели листи. Обемът на всяка книга е различен и е предварително зададен. Ние идваме на Земята с определена мисия, която много често не съзнаваме. В книгата на живота си записваме как сме я изпълнили. Понякога в житейския си път ние се отклоняваме, увличаме се по дребни и незначителни неща, изгубваме се и отново търсим верния път. Така не винаги успяваме да изпълним най-важното, заради което сме били пратени на Земята. Мисията ни да бъдем добри не успява да стигне своя край и ние неусетно изписваме и последната страница от книгата си. Много често се оправдаваме, че един човешки живот не стига, за да познаем най-елементарното – добротата и любовта.
Но когато книгата на живота се затвори, нейният автор се изправя пред лицето на Бога, за да представи своята творба. Бог е Този, който оценява справедливо написаното от нас. Той преценява нашите дела – добрите и лошите постъпки.
Само Бог има право да ни държи сметка за това как сме изписали страниците на книгата си. Докато все още са останали бели листи, ние можем да се поправим. Когато обаче и последното редче от книгата ни е изписано, няма обратен път назад. Ето защо всеки от нас трябва много старателно и прилежно да попълва своята творба, защото тя е нашата презентация пред Всевишния.
По-големият обем на книгата не е гаранция за по-добро качество. Понякога Бог ни оставя да живеем на Земята дълги години, като ни подарява по-дебела книга, но ние не оправдаваме щедростта му и изпълваме хилядите страници с грознопис. Ние никога не знаем дали страницата, която изписваме днес, няма да се окаже последната от нашата творба. Въпреки това някои хора, на които Бог е дал по-малка книга, успяват да я изпишат много по-добре. Така те създават истински шедьовър и с гордост могат да кажат, че са изпълнили житейската си мисия. Тогава Бог ги прибира при себе си в Рая без значение дали са живяли на Земята десет или сто и десет години.
Хората трудно проумяват това и понякога забравят, че са простосмъртни. Още древните римляни са казали Memento mori (Помни смъртта), тоест, че няма безсмъртни хора. Въпреки това ние се увличаме по земни страсти и богатства и се отклоняваме от добродетелната си мисия. При все това Бог е милостив и е склонен да прости грешките ни, когато се покаем.
Колкото и философски да гледаме на живота и смъртта, винаги, когато човек си отиде от този свят, ние се изпълваме с тъга. Плачем не заради самия мъртвец, а заради това, че повече никога няма да го видим. Звучи малко егоистично, но повечето от нас първо мислят за себе си и собствените си чувства, а след това за чуждите. Въпреки това ни е трудно да приемем, че наш близък ни е напуснал, особено когато той е млад човек.
Неведоми са пътищата Божии. Никога не можем да знаем какво ни е отредила съдбата и никой от нас не знае кога Бог ще го повика при себе си. Днес си жив, радваш се на живота и чертаеш планове за бъдещето, но никой не ти дава гаранция, че ще доживееш утрешния ден. Крачката между живота и смъртта е много малка. Настоящата повест е посветена именно на тази малка крачка. Това е също един разказ за човешкото лекомислие и безотговорност...
(ПРЕДГОВОР)
Животът е книга с бели страници. Всеки ден от нашия житейски път ние изписваме лист след лист в нея. Дали ще бъде красиво написана, или не, зависи от самите нас. Колко страници ще съдържа тази книга, зависи от Господ Бог.
Нека си го представим така. При раждането на всеки човек Бог му подарява книга с бели листи. Обемът на всяка книга е различен и е предварително зададен. Ние идваме на Земята с определена мисия, която много често не съзнаваме. В книгата на живота си записваме как сме я изпълнили. Понякога в житейския си път ние се отклоняваме, увличаме се по дребни и незначителни неща, изгубваме се и отново търсим верния път. Така не винаги успяваме да изпълним най-важното, заради което сме били пратени на Земята. Мисията ни да бъдем добри не успява да стигне своя край и ние неусетно изписваме и последната страница от книгата си. Много често се оправдаваме, че един човешки живот не стига, за да познаем най-елементарното – добротата и любовта.
Но когато книгата на живота се затвори, нейният автор се изправя пред лицето на Бога, за да представи своята творба. Бог е Този, който оценява справедливо написаното от нас. Той преценява нашите дела – добрите и лошите постъпки.
Само Бог има право да ни държи сметка за това как сме изписали страниците на книгата си. Докато все още са останали бели листи, ние можем да се поправим. Когато обаче и последното редче от книгата ни е изписано, няма обратен път назад. Ето защо всеки от нас трябва много старателно и прилежно да попълва своята творба, защото тя е нашата презентация пред Всевишния.
По-големият обем на книгата не е гаранция за по-добро качество. Понякога Бог ни оставя да живеем на Земята дълги години, като ни подарява по-дебела книга, но ние не оправдаваме щедростта му и изпълваме хилядите страници с грознопис. Ние никога не знаем дали страницата, която изписваме днес, няма да се окаже последната от нашата творба. Въпреки това някои хора, на които Бог е дал по-малка книга, успяват да я изпишат много по-добре. Така те създават истински шедьовър и с гордост могат да кажат, че са изпълнили житейската си мисия. Тогава Бог ги прибира при себе си в Рая без значение дали са живяли на Земята десет или сто и десет години.
Хората трудно проумяват това и понякога забравят, че са простосмъртни. Още древните римляни са казали Memento mori (Помни смъртта), тоест, че няма безсмъртни хора. Въпреки това ние се увличаме по земни страсти и богатства и се отклоняваме от добродетелната си мисия. При все това Бог е милостив и е склонен да прости грешките ни, когато се покаем.
Колкото и философски да гледаме на живота и смъртта, винаги, когато човек си отиде от този свят, ние се изпълваме с тъга. Плачем не заради самия мъртвец, а заради това, че повече никога няма да го видим. Звучи малко егоистично, но повечето от нас първо мислят за себе си и собствените си чувства, а след това за чуждите. Въпреки това ни е трудно да приемем, че наш близък ни е напуснал, особено когато той е млад човек.
Неведоми са пътищата Божии. Никога не можем да знаем какво ни е отредила съдбата и никой от нас не знае кога Бог ще го повика при себе си. Днес си жив, радваш се на живота и чертаеш планове за бъдещето, но никой не ти дава гаранция, че ще доживееш утрешния ден. Крачката между живота и смъртта е много малка. Настоящата повест е посветена именно на тази малка крачка. Това е също един разказ за човешкото лекомислие и безотговорност...
© Кирил Русев Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
-
Супер е! Дано и книгата скоро време види бял свят
Успех на нея и на новия ти роман! 
-
Всичко,което си написал тук,Киро,е истинно и проникновено.Хубав и мъдър преговор,трябва да достигне до повече хора-имаме нужда от време-на време някои неща да ни бъдат напомняни,докато още имаме бели страници на разположение.
-
Една малка крачка в правилната посока!!!
-
Много смелост трябва, за да пишеш "наръчник за малката крачка - живот". Успех! Ще чакам творбие ти!
-
Да,хареса ми.И аз искам да се добера до нея.Как?
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
Кирил, ако още не си издал книгата си...публикувай я тук глава по глава...за да види бял свят, а и ние да можем да я прочетем...с благодарност и обич за теб.