Опитах се! Няколко пъти! И пак и пак... и ми писна!

Напускам!
Отказвам се...
Нямам сили вече аз...
Да се боря,
да опитвам,
да искам,
да живея...
Тук, в България!

Моята родина ме гони, тя не ме иска вече, не съм ù нужна, не ме обича,
не ме закриля, не съм ù скъпа... не мисля с ней еднакво аз...
"НАПУСКАЙ" крещи на мен и само още няколко хиляди млади, пълни със желание и надежда, мечти и копнежи ново осъзнали се нейни деца.

"НАПУСКАЙ, ПОВТАРЯ, ПОТРЕТВА, НАТЪРТВА МИ ТЯ", твоите мисли свободни, надежди безкрайни, не в България ще оставят следа...

Упоритата птичка опитва, веднъж личността си, втори път гордостта си, накрая
достойнството си да запази тя...

Първи курс, първи час, деканът омайва ни с думи за нашата красива страна
"Във вас е бъдещето, България е домът, тук свободно мечти и идеи ще
развива вашата свободна душа... ние силно държим на вас, вие сте света!!"

Личността си отиде - първи курс, втори час, настъпи реалността, с обиди и нападки доцентката накара ни да сведем во веки веков ниско глава!
"Нехайници, тъпаци наричаше ни тя" А ние кротко стояхме, слушайки ù речта!

Гордостта?! - Ти си НИКОЙ в тази проклета страна. Нямаш право да изкажеш
позиция, без заклеймена да бъде тя. Втори курс, първи час... доцентката гордо вдига
среден пръст във въздуха! Не на нас, евентуално на отсрещната стена. 
"По погрешка, обърках пръста", извинява се тя...
Гордостта ме напусна, среден пръст от човека срещу моята страна... този, който ме учи, този, който е пример, наруга ме пред цяла тълпа.

"Достойнство", това марка бира ли беше?!
Втори курс, втори час, ТЕ ми дават "МОЛБА"?!... нещо, което в цяла Европа е заявление, а тук е МОЛБА!
Аз се МОЛЯ за туй, що платила си бях, наругаха ме бързо, затръшнаха вратата под носа ми завчас! "Знаеш пътя, НАПУСКАЙ!", изсъска тази от първия час...

Стегнах куфара, купих билета... заминавам си, мила страна!

Ще ми липсвате, бабо и дядо, ще ми липсва домът... ще ми липсва всичко, но не и ТАЗИ страна!