ПЪТИЩА, КОИТО НЕ ВОДЯТ КЪМ ХРАМА
Високо, високо там, където облаците на болката и съмнението и отровните пари на злобата, егоизма и завистта не могат да докоснат човешката душа, се издига белият храм на Любовта и Вярата. Неговите съкровища не се нуждаят от пазачи – пази го Светлината. Портите му нямат нужда от решетки – брани го самото сияние, което блести дълбоко вътре.
Всеки търси свой път към храма. Едни вървят самотно през гъсти бодливи храсталаци, пропасти и урви и сами си пробиват проход, а други се нуждаят от водачи, от пастири. Но животът на всеки човек се обезмисля, става празен, тъжен и безплоден, ако стъпките му го водят в посока, отдалечена от свещения бял светлик.
В една прекрасна творба на Чингиз Айматов грохнала старица пита: “ За какво са ни пътища, които не водят към Храма?”.
Да, такива пътища не ни трябват. Те са студени, страховити и пустинни. Защото няма по-голям мраз, по-жестока пустиня от пътуване, което ни отдалечава от Бога.
Нека поговорим малко за пътищата, кои ...