Смъртта не е повод за пиар
Прочетох публичен текст по повод смъртта на Роси Антов. Не ме възмути различното мнение, а позицията, от която беше изказано – позиция на морално превъзходство над чуждата скръб. Това не мога да подмина.
Смъртта не е театрален подиум. И не е трибуна.
Когато някой започне да оценява как, кога и колко „правилно“ хората скърбят, възниква логичен въпрос:
от каква позиция си позволява това?
На духовен авторитет? На културен съдник? На измерител на „истинската“ човешка болка?
Сравнението между смъртта на световна кинолегенда и тази на български творец е само по себе си симптом. Не на „лицемерие“ у хората, а на мислене, което превръща смъртта в класация. Бриджит Бардо няма нужда да бъде „засенчвана“, за да бъде значима, както и Роси Антов не се нуждае от глобален мащаб, за да бъде обичан. Единственото, което това противопоставяне прави, е да използва две смърти като аргумент в чужда теза.
А това не е почит към нито един от двамата.
Когато започнем да мерим смъртта с популярност и география, вече не говорим нито за Бриджит Бардо, нито за Роси Антов, а за нуждата някой да превърне трагедията в теза. Скръбта не е конкурс, нито социален експеримент. Тя не подлежи на проверки със задна дата и не дължи отчет на никого. Особено не на хора, които използват нечия смърт, за да демонстрират собствената си „будност“.
И не – стойността на един творец не се измерва с броя продадени книги. Продажбите не са критерий за талант, дарба, остър език или за мястото, което един човек заема в сърцата на другите. Роси Антов беше четен, честен, споделян, обичан приживе – в историите си, в думите си, в живия контакт с хората. Това, че книгите му не са били масов продукт, не обезсилва нито гласа му, нито любовта към него. Самият факт, че „кантара“, който измери двете смърти, натежа значително в полза на Роси – говори предостатъчно! Целият Фейсбук беше наводнен с новината! Хората споделяха скръбта си и любовта си. Една книга може да събира прах в ъгъла на някоя библиотека, но да останеш запомнен в душите на хората като жлеб – е рядкост и не се постига с продадени книги! Обратното просто показва колко плитко е мисленето, което свежда културата до търговски отчет.
Да заклеймяваш „фалшивото състрадание“, докато сам използваш трагедията за публично самопозициониране, не е разобличение. Това е същият механизъм – просто с по-претенциозен речник.
Не анализ, а поза. И тя личи.
Още по-нелепо звучи, когато подобни оценки идват от хора, които обичат да се асоциират с вяра и духовност, но в думите им липсват най-елементарните християнски принципи – смирение, милост и въздържание пред смъртта. Храмът не е алиби. Вярата не е декор. А моралът не се доказва с присъствие, а с мярка в словото.
Роси Антов не „засенчи“ никого. Той просто беше обичан. И любовта не пита дали е навременна, достатъчна или одобрена от нечии критерии. Смъртта не е момент за философстване върху другите.
И не е удобен фон, на който някой да напомня за себе си.
Когато обсъждането на покойник започне да звучи като автопортрет, проблемът не е в скръбта на хората, а в нуждата на говорещия да бъде забелязан. Смъртта не е повод някой да се самопоставя за морален съдник – особено когато думите му разказват повече за него, отколкото за човека, за когото уж говори.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Анахид Демирова Все права защищены 🤖 С помощью ИИ
Но най-важното, за което питаш-има любовта на много хора. Новината за кончината му наводни, както Фейсбук, така и нета. И понеже видях мнения, че много хора щели да се възползват от смъртта му, като пишат за него, за да блеснат и разни други изказвания-искам да кажа: В утопията на забързаното ежедневие, всички ние, си мислим, че имаме време за всичко-утре ще му се обадя, утре ще го видя, утре.. ще му кажа, че...... но понякога това ,,утре,, решава, вместо нас. Това не означава, че при живе не сме го ценили. Не сме ценили Времето, което е по-велико от всички... и от егото ни и от това.. че все си мислим, че го имаме. А след това, това което е останало от някого ни става безмерно скъпо-книги, публикации, спомени... и мъката, че не сме се обадили на време. Затова хората пишат. Не за да блеснат.
