Бях в десети клас. Приятелката ми Анета Танева, сега отлична актриса и режисьор, усилено се готвеше за ВИТИЗ и репетираше в мое присъствие, караше ме да ù партнирам. Веднъж ми каза, че и моето място е в театъра. Изненадах се. Споделих го с майка си, която работеше в Операта. Тогава тя ми предложи да отидем при актрисата Славка Славова: „Тя ще ти даде най-добър съвет!” Двете се знаели още от Варна, а после и от Консерваторията...   И ето ни една вечер, тридесет минути преди да настъпи „часът на Мелпомена”...  Сигурно е било много неподходящо да разговаряме точно преди представление, по-късно го разбрах... Влязохме в гримьорната и видях първо ръцете ù до китките, с цвят на слонова кост, сякаш птици, а тя цялата облечена в черно. После леко извърна глава и върху мен се спряха очите, които дълго време мислех за толкова дълбоки, че се изненадах  колко са тъмни. Чак после забелязах светлината и зелените искри в тях. Като видя майка ми, Славка стана и я прегърна. Намерих смелост да ù дам червената роза, която беше оставила улейче в пръстите ми. Притисна я до гърдите си и нежно я остави на масичката, а после ме хвана за ръцете и ме огледа отгоре до долу, и констатира: „Май съвсем не прилича на теб.” Гласът ù кадифен и приказно-меден, беше най-красивият, който съм чувала. Майка ми изложи „причината”, която ни води и изведнъж настъпи тишина, в която напевният глас на актрисата се промени и сякаш отскочи като камъче от челото ми: „Хич не ти и трябва! Не можеш да си представиш какво е, все по-малко театър има в театъра, ако разбираш какво искам да кажа. А конкуренцията е огромна...” Късно след това разбрах причината. Имах неподходящ произход - майка ми беше вдовица на „народен враг”. Голяма беше вероятността да ми създават много пречки. Самата Славка е била гонена и уволнявана, заради едно несправедливо обвинение в държавна измяна, скалъпено срещу баща ù, който даже е бил осъден на смърт. Въпреки че присъдата не е била изпълнена и той е бил освободен, травмата е била ужасна... И дори силният ù характер не е могъл напълно да отрази удара, който режимът ù е нанесъл. Дългогодишната ù приятелка, актрисата Таня Масалитинова, казва, че след този случай лъчезарната ù усмивка се е стопила. Втората ми среща със Славка Славова беше десет години по-късно. Михаил Величков, отличен драматург, в началото на осемдесетте, написа пиесата „Бягството” по действителен случай. Неговата тъща и една леля на майка ми решиха да заживеят отделно от роднините си, и то на преклонна възраст. Той описа перипетиите им така, че се получи чудесна пиеса, оценена високо в много европейски страни като Франция и Швеция, и разбира се повери героините си на Таня Масалитинова и Славка Славова. Когато на премиерата завесата се вдигна, просто онемях. Помислих си, че Славка е изучавала сестрата на баба ми, всеки неин жест, дори походката... Изумително сходство! След спектакъла не се стърпях и я попитах дали познава възрастната дама, чийто живот пресъздаде току-що. А тя ми отговори, че никога не са се виждали, просто "облякла дрехите на майка си"... Славка беше влязла в кожата на 80-годишната жена и то без да прави от нея карикатура, въпреки че в текста имаше голяма доза комичност и лесно можеше да се изгуби мярката... За сравнение мога да кажа само, че образът, представен от Таня Масалитинова, беше доста по-различен от оригинала. Не може да е било случайно това съвпадение между прототипа и пресъздаването му и съм убедена, че Славка Славова имаше вроден талант да упражнява универсално въздействие чрез свежестта на детайлите, които изграждат сценичния образ. Можеше така да освети образа отвътре и същевременно без видимо усилие да накара цялата публика да затаи дъх, наистина да забрави всичко останало и да повярва, че театърът е истината, а другото е измислица. Приказният ù глас, меките ù движения, дълбочината и сърдечността на героините ù се сливаха в магия, която не можеше да остави никого равнодушен... Сега разбирам думите ù, че „днес има все по-малко театър в театъра”. В съвременните постановки рядко може да се види забележително изпълнение, което да не следи само сюжетната линия и формалния образ, а в него емоции и действие да са изцяло във властта на изпълнителя. Затова исках да ви припомня за нея, една актриса от друго поколение, с друга култура, с друг морал, почти забравена днес, въпреки че я няма само от 8 години. Други нации не си позволяват да забравят своите големи творци... Посвещавам написаното на незабравимите артисти от това поколение!