Стоите пред себе си и не знаете как да погледнете в очите си. Вглеждате се в спомени и не знаете къде, по дяволите, сте били вие... дали на пътя, дали под него, дали в дните или пък в нощите. Поглеждате слънцето и не знаете дали е то или пък са малките неонови лампи в съзнанието, които се включват, когато нещо не е наред. Предполагате, че четете мислите си, а всъщност целувате сива стъклена повърхност и устните ви потъват в приказния свят на илюзиите. Мамите съзнанието, че всъщност не сте прашинка, а дърво със столетни корени, но дори най-малкият вятър, невидим за космическото ви его, разтърсва клоните на самолюбието ви и падате покосени там долу. Долу в ежедневното заблудено до болка преживявано терзание.
Ако застанете някъде, някъде високо над прозата, на едно стъпало с поезията, може би ще забележите забележите какво ви липсва, за да добиете корени. Ако надминете с една крачка самолюбието си и обикнете нещо отделено от вас (...може би...) ще разберете какво е да бъдеш на метри по-ви ...