СВЕТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА

През 1818г Артур Шопенхауер – е на тридесет години, тогава той завършва своето съчинение „Светът като воля и представа“. Това произведение му донася известност и признание, а след неговата смърт става едно от най-прочутите философски съчинения, които намират прочит и ангажират мисълта на множество учени и до днешен ден. Всичко друго, което той създава, след него е защита и допълнение на подробности към този труд.

На „Светът като воля и представа“, Шопенхауер придава най-голямо значение, тъй като за него това е съчинението на целия негов живот. Още в самото заглавие на произведението, тъждеството на мислене и битие се заменя с тъждеството на битие, воля и представа. Самото мислене е заменено не само с волята, но и с представата. С поставянето на заглавието се дефинира към какво е насочено то и в какво се изразява същността на неговото учение. Според Шопенхауер, философията започва от там където свършва науката и тя – философията не се интересува нито от къде идва, нито за какво съществува света, тя търси отговор само за това какъв е света, кое е единното в множеството и какво е множеството в единното.

Единното на света, според него е волята и тя е действителната същност на света и човека, който също е част от този свят. Волята според Шопенхауер не е никога в покой и неизменност. Напротив, тя винаги се стреми към удовлетворяване на интереси и потребности. Затова и човекът, като част от този свят – чиято същност е волята, е вечно търсещ, стремящ се и неудовлетворен. Това от своя страна го поставя в състояние на страдание, което е постоянно и произтича от самата същност на волята.

Шопенхауер изгражда една своя метафизична система, в центъра на която поставя волята, като алтернатива на разума, защото те, според него, имат едно и също развитие, но са различни субекти с различен характер и не могат да съществуват един без друг. Всъщност той се стреми към феноменология и монизъм, доминация на представите и онтология на световната воля. Така, че според него представата е изходната точка, която съдържа и предпоставя субекта и обекта.

За разлика от представата, чрез която светът ни се представя такъв какъвто е, какъвто го усещаме и възприемаме със сетивата си, съществува и друг свят – светът, който Шопенхаур нарича Воля и този свят съществува сам по себе си. Той постоянно акцентира върху тази идея, като при това определя материята и субекта като нейни необходими части. По този повод той казва: „Това обхващащо двете цяло е светът като представа, или явлението. След тяхното отстраняване остава само чисто метафизичното, нещото само по себе си“. От тази негова мисъл се разбира какво място заема волята в неговата философия. Това нещо „само по себе си“ представлява самата проява на единствената и неделима воля и не само, но и също така целият видим свят.

Според Шопенхауер проявата на волята е една и съща на различни места – и при растенията и при животните. Различна е в изявите и е подчинена по отношение на тях на закона за основанието, а сама по себе си тя е свободна. Всяка воля е воля за нещо и тя има цел на желанието си. Но той търси отговор на въпроса и пита – Към какво се стреми и какво иска онази воля, която е нещото само по себе си, т.е същността? И според него обяснението и отговорът на този въпрос се основават на смесването на нещото само по себе си и явлението, защото единствено върху явленията се простира закона за мотивацията. Той твърди, че навсякъде може да се посочи основание само за явленията като такива, но не и за самата воля, нито за идеята, в която тя се обективира. Самата воля „нещото само по себе си“ е без основание, защото лежи извън закона за основанието.

Самата идея за световната воля, т.е. светът като воля, Шопенхауер извежда от волята като даденост на човека, от човешката воля, като по този начин той разглежда света като антропоцентрически, т.е. като аналог на човека. Така, по този начин може да се направи извод, че волята всъщност е воля за живот -  „Онова, което волята желае, е винаги животът, именно защото животът не е нищо друго освен изображение на тези желания за представата“.

По отношение на разума Шопенхауер изразява мнение, че неговите плодове имат спорен произход  и объркват представите. Той смята, че единственото познание е непосредственото, интуитивното познание, а разумът може да бъде адекватно заместен от разсъдъка, който определя само с представите. Също така той отделя значително място на разумното познание, като елемент на мисленето, т.е. като абстрактна представа. Така в този ред на мисли, разумът няма власт над волята – той е винаги вторичен, подчинен и условен. Волята е тази, която привежда в движение асоциациите на нашите човешки представи, тя е източник и стимул на мисленето.

В центъра на метафизиката Шопенхауер поставя не разума а именно волята, но самото познавателно движение е рационално. Критиката, която той прави по отношение на метафизичния разум се счита за неуспешна, тъй като се обосновава от неясните му възгледи за представата нейната корелация с емпирията и материята.

Мотото, което Шопенхауер поставя на една от своите атически студии е: „Да се проповядва морал е лесно, трудно е да се обосновава морал“. С това той изразява мнение, че ако волята е същност и основа на съществуването, тя не може да бъде нещо, което се регулира от вън, а са необходими усилия за да бъде следвано това морално поведение. В етиката му се включва цяля система от правила и норми на изкуството – животът да бъде изживян възможно най-приятно и щастливо.

Шопенхауер остава в заварената философска традиция, създаваща философски системи в които етиката е един от задължителните компоненти и излиза от нея като утвърден моралист. От това произтича и една нова философия, каквато трябва да бъде философията на живота.  Като основател на тази нова философия и философско направление той се насочва именно живота на човека, към неговия смисъл, към неговото поведение каквото е и какво трябва да бъде. Тъй като той е песимистично настроен, то и неговите възгледи по тези въпроси са с отпечатък на песимизъм. За Шопенхауер волята е източник на цялото ни безкрайно страдание, което е същностен елемент на целия живот и се увеличава с всяко увеличение на познанието.

Ноември, 2012 год.

Ирина Петкова