Тази статия не цели оценка на мениджърските качества на сър Алекс Фъргюсън. Просто анализира факти за неговия човешки облик. Макар човекът и мениджърът да не могат да бъдат разделени.

Както каза и Бербатов в своята пресконференция миналата година  - не великият мениджър, допринесъл за толкова титли и купи на „Манчестър Юнайтед” е предмет на обсъждане. Лицемерен и двуличен по британски е човекът Фъргюсън. Той може десет пъти да те увери, че ще разчита на теб и да не те пусне в игра с месеци. Може (по свидетелствата на Емил Данчев) лично да ти приготви и поднесе чай и кафе, само и само да подпишеш продължението на договора и да вземе пари от продажбата.

Това не е обвинение, нито новина. В света на футбола, който стана повече бизнес, отколкото игра, трябва да бъдеш „акула”, за да не осъмнеш изяден от себеподобните си.

Но да проследим противоборствата между Фъргюсън и Мойс. От 2002 г., когато е назначен в „Евертън”, Дейвид Мойс стяга тима и редовно обърква шампионските амбиции на Сър-а. Нека посочим само най-ярките примери от последните сезони:

20.02. 2010 г. – „Евертън” – Манчестър Юнайтед” 3:1 –  Бербатов бележи и „червените дяволи” повеждат в резултата като гост. Но Фъргюсън греши с неговата смяна, разстройва схемата на отбора и логичната загуба идва.

11.09.2010 г. – „Евертън” – Манчестър Юнайтед” 3:3 -  Юнайтед  доминира с 3:1 на “Гудисън Парк”, ала домакините не се предават и с два гола в продължението на мача стигат до сензационно равенство.

22.04. 2012 – „Манчестър Юнайтед” – „Евертън” 4:4.  Този път драмата е на „Олд Трафорд”. „Карамелите” губят 1:3, а по-късно в мача с 2:4. Но стигат до ремито и лишават Юнайтед и Фъргюсън от рекордна титла.

Подобни примери от статистиката на Висшата лига може да бъдат удвоени и утроени. След всичко това нека не пеем наивните песнички, че сър Алекс „обича” и „уважава”своя сънародник, който честичко му мъти водата. Нормалната човешка реакция би била да е ядосан, а на моменти и бесен от ключовите си провали точно срещу този отбор и неговия млад наставник.

Всъщност истината вероятно е друга – по-сурова, отмъстителна и логична.  Фъргюсън може да е всякакъв, но не и глупак. Той усеща как с тежестта на годините губи здрава почва. Тактическите и кадровите му грешки зачестяват (спомнете си мача с „Байерн” в ШЛ). Усеща натиска на новите собственици и привържениците, че не може да бъде вечен.

Поради затова замисля хитър, ловък, британски ход. Отказва се и посочва именно Мойс за свой наследник. Видно е, че Дейвид Мойс наследява отбор с предимно застаряващи състезатели, отдавна минали своя зенит (например големите имена в защита) и безобразна криза в халфовата линия. Формата на Юнайтед не е на ниво от няколко сезона, излагациите в Европа са фрапиращи.

Логично е началото на наследника да е дяволски трудно. Да следват провал след провал, да се поставят негативни рекорди. Медиите да ги изтъкват и тиражират. И това става, прочетете актуалната преса!

Междувременно Сър-а е отпочинал, направил е необходима операция, издал е мемоарите си, наместил се е в борда на директорите. И чака…

Чака кога на фенове и собственици ще им писне от издънките на приемника му, от разочарованията, срама, загубата на престиж и пари. И ще го изхвърлят, за да има нужда от „временен” заместник. Досещате ли се кой е най-подходящия, живата легенда с най-много опит и авторитет?

А в добрата, стара Англия всичко „временно” става доста трайно. Навремето една велика жена, Маргарет Тачър, дойде „временно” на власт, пък управлява почти 15 години.

Да, това са само догадки, основани на косвени факти. Но помислете, старият аристократ не е казал последната си дума!