Тя те вбеси и този път. Но не се овладя. Не успя! Хвърли чашата в стената, но и сега нямаше смисъл, не можа да задържиш нещата под контрол. Тя не млъква. Крещи срещу теб, а ти искаш просто да спре. Само това. Молиш я. Викаш. Но не.
Тръгва си, хващаш я. Удряш. И сега се мразиш повече от всичко. Тя е на земята и плаче, а ти? Ти стоиш вдървен. Осъзнаваш се. Прегръщаш я. Извиняваш се. Късно.
От носа ù капе кръв, от носа на твоята жена. Тази, която ти направи вечеря, която те прегърна, която те вбеси...
Поставяш ръка под носа ù и кръвта се стича по твоята ръка, по оръжието на престъплението, което е част от същността ти.
Вдигаш я. Бързо взимаш ключовете и затваряш вратата, докато носиш жена си. Колата е долу, а Тя... Тя просто стои и те гледа. Поглед, изпълнен с отвращение, с омраза, но не по-голяма от твоите собствени.
Качвате се. Мълчите. Караш нервно, а тя още не знае къде е. Ти също. Болницата за пръв път е прекалено далеч. Всичко е далеч, освен грешката.
Превързват я. Питат как е стана ...