Цвете омайниче
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Доли Все права защищены
14 авг. 2006 г., 17:08
Комментарии
Комментарии
-
Поздрави, Романтична! Дано опазим природата. Да благоговеем пред нея, без и за миг да се поражда у нас чувството, желанието да притежаваме и най-малка частица от нея... Тогава усещането е страхотно. -
-
Благодаря за споделената емоция, Вероника. Желая ти хубав ден, в който да преоткриваш красотата на дребните, но истински неща в живота. -
Благодаря, Вероника. Омайничето е любимото ми планинско цвете. Ето и стихотворението, което по-рано бях публикувала в сайта за него. Пускам го тук, за да са си заедно със снимката
Когато се качваш по склона нагоре,
скали и потоци минаваш с умора,
тежи и ветрецът, едва те докоснал,
солено в очите боде те, но волен
усещаш духа си... тогава си мислиш
за всичко далечно от делника, сивия.
Тогава събуждаш заспали мечти,
отново напират въпроси, които
забравил си в будните детски очи,
а отговор нямат. Човекът все търси...
Но махнал с ръка си се вкопчил в деня си,
и от дърветата вече не виждаш гората.
Тогава, изострил докрай сетивата,
достигаш до равно, пред теб – синевата
с отблясък зелен нахлува в очите ти.
Забравяш за мислите, поглъщаш лъчите...
И леко се плиска прохладна водата...
Отпускаш не само тяло, почива душата...
Кристален е въздухът и е тихо – до болка.
Замаян от гледката, безсловесен, без воля,
полека започваш да виждаш контурите
отразени в дълбокото. А в тревите, потулено,
но искрящо, тъй алено, те поглежда омайниче.
И отново в магия потъват очите ти...
А сърцето ти – тука остава, завинаги.
