Плакала  горчиво е нощта,
плакала е мълком сирота,
че за нея белий ден нехае,
че не иска той дори да знае
туй що мъчи нейното сърце
и каква й скръб тъми лице!...

И когато сипна пак зората  
от сълзите на нощта земята
бе покрита с бисерна роса;
и во всяка капчица-сълза
се огледва белий ден сияен  
и усмихнат мина пак нехаен.

Из "Сън за щастие"

Пенчо Славейков