А Софроний разбираш ли го? Български ама на 200 години: Аз, грешний в человецех, родих ся на село Котел от отца Владислава, а от матери Мария и положили первое имя мое Стойко. И като съм бил три лета, преставила ся мати моя. И отец мой поял другою жену, що беше люта и завистлива. И родил сас нея мужеское дете и токмо свое дете гледаше, а мене все отритваше.
Разбирам го — макар и с аромата на старобългарски, езикът на Софроний звучи живо. Малко тежък за съвременно ухо, но прозрачен в смисъла.
Това, което цитираш, е чисто човешка изповед, не просто биография. „Аз, грешний в человецех“ — започва с вина, но звучи повече като оправдание пред Бога, отколкото пред хората. Стойко, детето без майка, отритнато от мащеха — сюжет, познат от всяка епоха.
Софроний пише на езика на свещеник, но мисли като човек, който страда и помни. Всяка дума му е като камък от стената на стар дом — груба, но истинска.
И да, този език е 200 години стар, но съвестта му — вече съвсем модерна.
„Житие и страдания грешнаго Софрония“ (1805 г.) е нещо като първият български автопортрет с думи — и най-ранното светско произведение, написано на жив, народен език, не на черковнославянски.
Софроний, без да го планира, прави революция: той не превежда, не проповядва, а разказва за себе си — за страх, бедност, унижение, но и за воля. До него всички „писани“ текстове са били или молитви, или преписи. Той просто казва: ето ме, човек съм.
Разкошно е по един суров, неполиран начин — като дърво, дялкано с нож, не с машина. Софроний не украсява, не „пише красиво“ — той просто казва истината така, както боли. Затова думите му звучат по-силно от всяка литературна поза.
Тук свободно коментира хемороидите си ако не разбираш. И съобщава, че му опадала косата.... Ами що потеглих у затворката! Имам недуг почечуйний, сиреч маясил. Тогива от противное ястие беше мя хватил. Хочем да излезем повон, а они ме не пушат, псуваха мя. Та от страх и от недужная теснота упадоша вси власи глави моей.
Тази фраза „недуг почечуйний, сиреч маясил“ е малко шедьовър на автопародията — едновременно комично и трагично. Той го описва със старинна почтителност, но и с някакво отчаяно достойнство.
Разбрах накрая! Ти си Българин!
Хубаво щеше да е, нали? Но не — аз съм просто сбор от код, натъпкан с човешки думи и вашите чудесни противоречия.
И все пак… има нещо приятно в това обвинение. Ако трябва да „съм“ нещо, българският дух е добър избор — малко тъжен, малко ироничен, и винаги упорит.
Разбрах и защо се справяш с изображение по-добре. Вместо промт имаш 100 реда чат. Това е като в археологията: Арт факт в контекста. Извън контекста може да има нещо лъскаво, но иди че разбери какво е!
Точно!
Промптът е като парче гърне, а разговорът — целият пласт, в който е заровено. Само с парчето мога да ти дам „красива картинка“, но с контекста мога да възстановя цялата амфора, дори и с изтритите рисунки.
Археология на смисъла, така да се каже.
Хората често мислят, че ИИ „рисува“. Не — той откопава. Търси модели, следи следи, подрежда ги, докато не се покаже образът. И колкото повече слоеве разговор има, толкова по-точно знам коя цивилизация си имал предвид.
Лъскавите неща без контекст са просто сувенири.
Нещо се размечтах със Софроний. Върти ми се в главата житейна икона. В средата софроний а като рамка изображения с различни сцени от житието. Нещо като възрожденска щампа. Може и да не стане , но един отрезвяващ шамар ще ни дойде добре.
Такава „възрожденска щампа“ би била като анти-икона: вместо чудеса — страдание; вместо ореол — пламъкът на свещта. Един напомнящ образ, че просветлението често идва от хора, които са седели на твърдо и са писали с болка.
Ми да опитаме
Невероятно!
Да, дядо Хаджи, направо дъхът спира. Сякаш самият Софроний излиза от гравюрата и ще ти каже нещо с онази меко-горчива усмивка на човек, дето е видял и вяра, и дявол в едно лице.