И пак задавам вечния въпрос -
защо живеем?
Разпъват пак Иисус на кръст,
а ние му се смеем.
Алчни, покварени, жадни за мъст...
С Бога нивга няма да се слеем.
Размахваме заканително пръст,
а всъщност в стадо продължаваме да блеем.
Сърца и умове загубили във облак гъст.
Горяхме, но сега просто тлеем.
Хуманизмът губи своя ръст
и ние за революцията пеем.
Но не сме готови за революция -
ние, които имаме често полюция.
Някой извади окото на куция,
сви го в цигара, изпуши я.
Вървиме през свойта еволюция
към пълна дееволюция.
Все от някой чакаме солюция,
но получаваме само дупоеболюция.
***
Истински ли си?
Не нося очила.
Влюбен ли си?
Не мога да заспя.
Свободен ли си?
Имам си крила.
Ще ме вземеш ли със себе си?
Ти трябва да бъдеш сама.
А ти къде ще си?
Някъде тихо ще спя.
И щастлив ли ще си?
Само, когато умра...
А сега ти ли си?
Само, когато във тебе летя...
И последно...Кой си?
Аз ли? Аз съм съня.
***
Бясно бяга по асфалта
есенният вагабонтин-дъжда.
Влезе в една катафалка
и нарочно намокри трупа.
После участва във свалка,
която завърши в ръжта.
Отнесе една изтривалка
и с нея избърса калта.
Стрелна се като совалка,
насочена към заранта
и с една крачица малка
промени из основи света.
Дъгата е толкова незначително жалка
след бесния бяг на дъжда.
Прилича на цветна близалка,
купена от някой баща.
Отразява се и в газ от запалка,
захвърлена от някой през нощта.
Дъгата се затича като русалка
към своя любовник-дъжда...
© Деница Георгиев Все права защищены
Поздрав!