Ти чакаш своето момиче,
чакаш я на прага във дъжда.
Тя си цяла вир вода, а
по раменете спускат се къдрици
и мислиш "Двама сме, а в една душа".
Със студените си треперещи ръце
те е прегърнла през врата,
а вкусът на устните ù се разтапя във дъжда.
Преръщаш я и тръгвате, а вали, вали,
но нейното сърце и твоето в едно гори, гори.
И тоя дъжд струва ти се вечност,
като в черно-бял филм се чувстваш
и до забрава я целуваш, нали?
Вплела пръсти с косите ти
гали твоето лице, гледаш я
такава мъничка, невинна,
по-нежна от дете.
© Александра Ангелова Все права защищены