* * *
631
0
2
Тъжно
Бавно луната небосвода целува,
звездите вият кръшна снага,
самота отвътре ме изпива,
потъва в тъмата сълза.
Губя се в сянката на мрака,
руши се на парчета моето сърце.
Разпръсната душата кротко чака
и надеждата умира с протегнати ръце.
Ела, живот, да пием по едно,
нека не бъдем вече врагове.
Напълни чашите догоре с вино,
да се почувствам човек за малко поне.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мария Манджукова Все права защищены
